Най-верните ми сътрудници си даваха сметка, че президентката им остарява. Но аз работех до пълно изтощение, защото се срамувах да се чувствам изморена, срамувах се, че вече не съм на четиридесет години. Почти не се поглеждах в огледалото. Ако човек е имал безкрайна енергия и забележителна красота, за него е много по-трудно да остарява. Рискуваш да прахосаш всичко, дори живота, който ти остава.
Деветдесетте години започнаха с кризата на Върнън и последвалия му развод. През януари 1993 г. в Ню Йорк зимата беше невероятно студена, а аз бях толкова заета, че не можех да намеря време да дойда да постопля костите си тук, на Ривиерата. Рухнах след едно заседание, продължило четири часа. На Стюарт и на моята секретарка дължа това, че двадесет минути по-късно бях в реанимацията. Синът ми обаче не помръдна даже и пръста си. Предполагам, че се е надявал да ме види мъртва върху мокета в залата. Дори не ме придружи до линейката, защото не понася болниците. Всъщност той казва, че когато страдаме и умираме, винаги сме сами.
А може би не е вярно? Когато животът ми висеше на косъм, когато се люшках между непрогледния мрак и осъзнаването на едно ново измерение, странно, защото вече не усещах тялото си — нито неговото тегло в леглото, нито ужасната болка, тогава стана нещо необяснимо. Видях го. Него — Лама — монахът от Ламаджуро.
Беше същият, какъвто го помнех — неподвижен, но с отворени очи. Гледаше ме със състрадание. След това протегна ръка и аз видях дланта на дясната му ръка, сякаш искаше да изрече някаква забрана. И в този миг отново усетих тежестта на тялото си, болката.
Приключих, Клаудия. Не след дълго отново ще се видим. Бъди готова за тридесети август.
Глава 14
Във вила «Палма» всички приемаха заминаването за неизбежно. Саша приготвяше новите си дрехи, които шивачката от Монте Карло й бе ушила. Всеки ден при нея идваше масажистка, а козметикът, който поддържаше лицето й, изпращаше и получаваше тайни факсове от Ню Йорк.
Този следобед тя взе от папката една картичка и бавно и внимателно изписа: «Очаквам те на двадесет и първи септември във вила «Палма» в петнадесет и тридесет за едно важно събрание. Надявам се, че ще останеш и за празненството след това.»
Прочете го отново и добави: «Очаквам те». Подписа се: «Саша К.».
Поканите бяха написани на ръка и до известна степен гарантираха тайната. Приготви пликовете и изписа имената на адресантите: Ленард, Върнън и Стюарт Вайнес, Базил Андрос и Джеф Дейвисън. След това се обади на верния Джеф в Ню Йорк. През последните дни бе водила с него много дълги разговори.
— И така — готова съм. Ще получиш поканата ми за септември. Тайна е. Но както се уговорихме, с тебе ще се видим преди това. Междувременно след няколко дни започни да мътиш водата. От първи септември искам и службата за връзки с обществеността да се ръководи от централата в Ню Йорк.
— Сигурна ли си? — Джеф бе стъписан. — Ленард ще иска да разбере защо отстраняваш съпругата му от «Ес Кей».
— Ще научи мотивите ми, когато аз реша да му ги представя. Можеш да разчиташ на мен. Надявам се дотогава да е уредено и връщането на Бен в Съединените щати.
— Дочуване.
Взе пликовете и отвори касата, за да ги остави там. Откакто бе възвърнала блясъка си, вече не се доверяваше само на паметта си, затова комбинацията бе намалена само до името на папагала й — Фриц Парот.
«Освен това той е пазач — помисли си тя, като галеше кадифените му сиви пера. — Пазач, който ми правеше компания като човек.» Колко самота бе споделила с него през дългите дни, когато нямаше нито сили, нито желание да живее! Подреди пликовете с поканите. Преди да замине щеше да ги даде на Никос, за да ги изпрати — едно с въздушна поща, а другите да предаде на ръка.
След това от дъното на касата извади кадифена кутия, отвори я и извади шал от прозрачна и тежка коприна, избродирана с византийски мотиви. Бе недокосвана. Сгъна я отново и я върна на мястото й с усмивка. После отвори друга кутия — онзи с капака от тюркоази и отново се вгледа с удивление в тъмната раковина със съвършена спирала. В тази спирала разпознаваше пътя на живота си, на своето търсене! Взе раковината и усети гладката й повърхност. Какво й оставаше още да търси и да разбере? Може би трябваше да търси безкрайността.
От хола се чу звукът на пианото. Може би беше Беате, която често идваше, без да се обади преди това. Струваше й се, че чува творба на Шуман, една от плочите на Едуина, която момичето навярно слушаше, докато я чакаше. Да, сигурно беше плочата на Едуина.