Влезе безшумно в хола и видя, че свири самата Беате — бе погълната от музиката.
Саша я изчака да завърши. След това се приближи и мило я докосна по рамото.
— Колко си добра! Знаеш ли, преди да те видя, реших, че чувам една от плочите на Едуина. Тя бе изключителна изпълнителка на Шуман.
— Едуина? А, майката на Върнън. Да, той ми е пускал нейни плочи.
— Имаше особен стил. Ти свириш като нея.
— Не вярвам — прошепна момичето.
— Моля те, изсвири отново адажиото.
Беате го повтори със същата увереност. Саша имаше право.
— Изпълнението ти е много особено — отбеляза тя.
— Знам. Казва ми го и моят учител. Не го одобрява. Иска да го свиря по-отсечено. Дори казва: «Искам да звучи като музиката на Аполон, защото в нея навярно не е имало сенки».
— Ти обаче усещаш сянката в това адажио.
— Нещо повече. Усещам я… като много тъжен човек. И когато стана пианистка и започна да давам концерти…
— Искаш да станеш концертираща пианистка?
— Искам да уча в консерваторията. Моят учител ми каза — или в Санта Чечилия в Рим или в Париж.
«Моите наследници — помисли си Саша, — до един тръгват по много трудни пътища.»
— Ако наистина го искаш, ще успееш. Говори ли с баща си?
— Не. Той изобщо не се интересува. А на майка ми й харесва да ме слуша как свиря само когато това й помага да се представи добре.
— Би трябвало аз да поговоря с родителите ти — сдържано каза Саша. — Няма значение, че не ги интересува, стига ти да си доволна.
Беате внезапно се изчерви, гневът я караше да трепери.
— Казах ти, че те не се интересуват! Как да им обясня? Когато баща ми е у дома, незабавно трябва да спра да свиря. Казва, че пианото «чука в главата му».
— Е, може би гамите и продължаващите часове наред упражнения да не са приятни.
— Но аз не свиря само упражнения! Бабо, кажи ми истината! Вие с чичо Върнън ме слушате само защото ме обичате ли?
— Да. Но не това е единствената причина. — Саша бе удивена. — Харесва ни да те слушаме, защото си много талантлива.
— А те защо не искат да ме слушат?
— Ела тук. — Преди да я накара да седне на канапето, тя погледна внимателно Беате и погали косите й. — През последните месеци си пораснала… на колко години си?
— Дванадесет и половина.
Бе пораснала не само на ръст, беше се променила. А може би бе станала по-контактна. Вече не бе така затворена в мълчанието, което я отделяше от другите. «Музиката й помага да расте — досети се Саша и в мислите си чу един друг глас, заглъхнал преди много години, но не и в нея — гласът на Едуина, която се оплаква: «Когато свиря, Ленард никога не ме слуша».»
— Седни тук. Знаеш ли, че си красива? — Погледна сините очи на Беате, русите й коси, които започваха да потъмняват. Отново се запита откъде идваха тези северни цветове, тъй като и Инге, и Ленард имаха тъмни очи и коси. Може би тези белези бяха прескочили едно поколение. — Не бива да се притесняваш, аз съм насреща.
— Те няма да те чуят дори и да им го кажеш.
— Ще им кажа и ще ме изслушат. Ще кажа също, че ти си любимата ми внучка.
— Никога не си ми го казвала.
— Е, сега вече го знаеш.
— Не ти вярвам. Защо?
— Защото си най-малката и защото носиш музиката в себе си като… — канеше се да каже «като Едуина», но Беате не бе кръвно свързана с нея. Може би музикалният талант е така непредвидим, че не се нуждае от наследствени гени, за да се прояви.
— Не си ми го казвала преди — смутено отбеляза Беате. — По-рано, бабо, ти никога не говореше с мен.
— А ти идваше ли при мен да свириш? Не! Виждаш ли, че музиката ни накара да се опознаем по-добре? А сега ти повтарям, че аз ще се заема с това да учиш каквото искаш.
— Не ти вярвам — повтори Беате, сякаш единствено отрицанието бе нейната сигурност.
— Не вярваш, че мога да го направя?
— И чичо Върнън един ден ми каза — трябва да учиш в консерваторията, ще поговоря с майка ти. Но и той не го направи.
— Върнън има твърде много грижи.
— Но това е важно.
— Да, важно е — решително и честно потвърди Саша с повелителния тон, от който всички се страхуваха. В този миг за Беате баба й приличаше на оракул. — Дай ми телефона на учителя ти по пиано, искам да говоря с него.
«Затова са парите и властта» — мислеше си с гордост, която вече направляваше бъдещето. Но не беше ли сърцето й, което я накара да спре погледа си върху Беате, която преди това дори не забелязваше?
— Това ще бъде нашата тайна — заяви Саша, превърнала се в съучастник на мечтите на Беате. — Ще му се обадя довечера. А ти си мълчи!
— Да, бабо — прошепна Беате. Още не бе сигурна. Доверието бе едно прекомерно усилие за нея.