— Не се прави на светец. Днес момичетата го правят.
— И какво от това? — ядоса се Лудовико. — Това си е нейна работа. Знаеш ли какво ще ти кажа? Ако няма кураж да стане втората съпруга на един мъж, който е влюбен в нея, по-добре да се хване с някое незряло момченце. То ще й причини страдания само колкото да се развие като жена.
— Думите ти звучат толкова драматично! — Алма го изгледа ужасено: — Къде са всички тези наивници? Дъщеря ти обича да флиртува, но щом като усети някой мъж близо до себе си, си плюе на петите. Това е проблемът.
Лудовико прокара ръка през косите си. Свали очилата си и разтърка очи. Създалото се положение му се струваше направо смешно — на шестдесет години, с второ дете на път, беше тук, в къщата на бившата си съпруга, за да обсъжда любовните терзания на дъщеря им.
— Може би вината е и наша — предположи той. — Това нашето не беше брак като хората, признай си.
— И какво от това? — Алма се горещеше, защото не й допадаше да се чувства отговорна. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Крайно време е да престанем да поемаме на свой гръб проблемите на децата. Не ни беше лесно да живеем заедно, а после да се разделим.
— Но Клаудия ни наблюдаваше — подчерта той. След това отново сложи очилата си. Втренчи се в бившата си съпруга, а очите му лукаво проблеснаха. — Винаги си била много красива жена. Как вървят нещата с Перикъл? Кажи ми как можеш да правиш любов с човек, който се казва Перикъл… какво му казваш? Ела, Перикъл, любов моя?
— Върви по дяволите, глупако!
— Възприемаш съвременния език. Това е знак на неувяхващата младост. Впрочем да не градим хипотези за дъщеря ни. Тя не прилича на нас. Всъщност момичетата са се променили и преди всичко вече не горят от желание да се омъжват. Ето, само десет години разлика във възрастта, както е между Елена и Клаудия, а имат съвсем различно отношение към брака.
— Надявам се — мрачно изрече Алма. — Ти мислиш ли, че този мъж я обича?
Въпреки всичко тя имаше непоколебима вяра в оценката на бившия си съпруг.
— Смятам, че този нещастник плува в опасни води — отвърна той, като се опита шеговито да прикрие истината. — Клаудия прекалено много прилича на теб, за да не накара един мъж да страда.
— Наистина ли? Перикъл никога не би се изразил така.
— Защото вече е стар — усмихна се Лудовико и внезапно си даде сметка, че бе почти полунощ. — Накара ме да донеса този проклет «Буз», а от Клаудия няма и следа. Къде, по дяволите, е отишла?
— С колегите си. Тя има нужда да се среща с млади хора, да се откъсне от тази работа, която я поглъща. Да се надяваме, че всичко ще завърши добре!
— Триста хиляди долара без данъци върху тях! И половината от сумата вече е депозирана в една банка в Монте Карло — не е зле. Направи ми една услуга — позвъни в онова хотелче зад ъгъла и ги попитай дали имат свободна стая.
— И аз имам стая за гости.
— А кариатидата няма ли да се ядоса?
— Защо? Той е в Цюрих, на вечеря със свои приятели банкери. Какво му липсва?
— Ти му липсваш.
— След половин час любовно ще му пожелая лека нощ по телефона.
— С мене никога не си го правила.
— Е, човек се учи. Освен това ти нямаше нужда — вече си имаше компания.
Листовете от факса бяха подравнени върху балкона на лабораторията. Клаудия и Силвия четяха очаровани и смаяни любовните думи, написани на ръка с главни букви, сякаш излизаха направо от сърцето:
«Безумно е желанието ми да дойда при теб в твоята «ашина», която обичам… Лека нощ, мадмоазел, макар че зад тези стени нощта е така дълга.»
По-късно същата нощ.
«Защо те обичам? Виждам те навсякъде, о, моя любима.
Дъхът ми устните ти търси, моя Клаудия незабравима!
А в мига аз се сещам,
че нощите са все така възглавница за двама.
Тогава луната е прекрасна — с лице на роза,
а аз пак съм млад. Близо до теб ли съм,
знам, това не е измама!»
— Но той дори пише стихове! — извика Силвия, изпаднала в екстаз. — Слушай, слушай…
А на следващия ден:
«Имам нужда от жизнеността, която излъчваш, Клаудия. Моля те, позволи ми да я споделя с теб. Добро утро, мадмоазел.»
Същата вечер:
«Да признаваш и да повтаряш чувствата и желанията си, не означава, че се повтаряш. Това просто означава, че непрекъснато ги изживяваш и се надяваш да ги съживиш у другия, който е далеч. Приятни сънища, любов моя. До скоро.»
— Господи! — Силвия бе очарована. — Никога не съм чувала такива любовни слова…
— Татко ми донесе и други като тези факсове. — Клаудия отново ги нави на руло, за да ги прибере в чантата си. — Думи, думи, толкова много думи. Дениз е още там, а минаха повече от петнадесет дни.
— Може би не бива да я местят. Забравяш, че тя се опита да се самоубие.