— Но когато ти се върна от Камарг — попита Клаудия, която следваше някаква своя мисъл, — защо Върнън пожела да те види? За да те разпитва за мен ли?
— Не — разочарова я Силвия. — Не можеш да си представиш защо.
— И как те откри?
— Много лесно. Преди да тръгнем с Ремо за Камарг, бях оставила микрата на паркинга на «Бел Еър». Пазачът бе предупреден да ме спре на излизане. Когато отидох там, за да си взема колата, той ми подаде телефонната слушалка. «За вас е» — каза. Тогава чух гласа на Върнън, който направо ми нареди: «Чакай ме в хотела си!»
— И после?
— Останах като вкаменена.
— Не е искал да те видят с него в «Бел Еър» — досети се Клаудия.
— Точно така.
Силвия остана да чака почти цял час в микрата, паркирана до хотел «Пиколо». Толкова бе заинтригувана, че отложи заминаването си за Милано. Щом видя поршето на Върнън да завива на кръстовището, слезе от колата си и тръгна към него.
— Ако не бива да ни виждат заедно, това не е най-подходящото място — отбеляза тя.
— Това бе първото, което ми хрумна. Но ти имаш право. Качи се в колата си и ме следвай.
Силвия изчака той да се отдалечи и го последва. Минаха по крайбрежния път и продължиха към Кап Фера. Там свиха в една уличка. Върнън спря пред една врата и я изчака да паркира зад него. Слезе от колата си и влезе в нейната.
— Бързо реагираш.
— Иначе нямаше да съм в този занаят.
— Разбира се. Носиш ли си фотоапаратите?
— Да. Канех се да заминавам.
— Добре. Трябва да те помоля да направиш едни деликатни и поверителни снимки. Виждаш ли тази вила? — Той посочи затворените прозорци. — Там лежи един мой пациент. Един много специален пациент. След една катастрофа се наложи да променя лицето му. Сега ми трябват снимки за моя архив и за документите за новата му самоличност. Опитах се да ги направя с полароид, но по лицето още има белези от операцията. Снимките, правени с полароид, не могат да се ретушират, а нямам време да чакам да изчезнат белезите. Накратко, трябват ми снимки, на които лицето да изглежда нормално, а освен това бързам. Впрочем… момчето не е оттук, обаче говори на английски.
— В какво състояние е? — заинтригувано попита Силвия.
— Вече не е подуто, само е малко сивкаво.
— Снимките черно-бели ли да са или цветни? За ретуш черно-белите са по-подходящи. Но трябва да го направя в Милано. Мога да занеса снимките в една много добре обзаведена лаборатория. Там снимката може да се сканира и на екрана на компютъра ще се види добре, а ретушът ще се направи с мишката…
— Почакай, почакай — прекъсна я той. — Ти сама трябва да направиш ретуша.
— Искаш да кажеш, че никой не бива да види снимките?
— Точно така.
— Мога да се опитам. Има и друга занаятчийска система, която не е така съвършена. Първо трябва да видя в какво състояние е лицето на пациента.
— Опериран е преди две седмици, няма белези и лицето му не е подпухнало. Но…
— Толкова ли е ужасно? — Силвия широко отвори очи.
— Не. Момчето е срамежливо, изтерзано. Опитай се да си представиш как ще се почувстваш, ако се погледнеш в огледалото и видиш друго лице, по-красиво, но не това, което познаваш. Разбираш ли ме?
— Не — засмя се тя. — Бих подскачала от радост.
— Не е толкова лесно.
— Добре, ще бъда любезна, ще му се усмихвам. Всичко ще е наред.
Върнън се обади по домофона и вратата автоматично се отвори. Оставиха колите в един гараж. Изкачиха се по една от двете вити стълби, които се събираха на външната площадка. Вратата се отвори, но никой не се появи. Сякаш къщата бе безлюдна.
— Ела. — Влязоха вътре и минаха през голям сенчест хол, потънал в тишина, която плашеше. Отстрани се виждаше библиотека, чиито стени бяха облицовани с тъмна дървена ламперия. Имаше екзотични растения, а отвън — бордюр от герании. Стигнаха до една тераса.
— Почакай тук. Първо ще сляза аз — каза Върнън на Силвия.
От тази страна на къщата морето изглеждаше близо, сякаш бе отделено само от един навес отвъд зеленината на градината. Около басейна имаше бамбукова ограда, а зад нея — гъста и дива гора.
Силвия видя едно момче да излиза изпод сламения навес. То тръгна към доктор Вайнес. Разговаряха. Момчето погледна към Силвия. Носеше къси панталони и бяла фланелка. Изглеждаше почерняло от слънцето. Върнън й направи знак да отиде при тях и едва слязла, тя бе заслепена от ярката светлина. Почувства се малко несигурна.
— Хай! — поздрави той. — Аз съм Арчи.
— А аз съм Силвия.
Той й се усмихна и стисна ръката й. Тя не го погледна открито, а се обърна към Върнън:
— Светлината тук е прекалено ярка за снимки. Като идвах насам, видях библиотеката, може би там е по-добре.