Качиха се и Силвия веднага оправи щорите. После направи знак на момчето да се приближи до нея в един ъгъл, където светлината бе по-мека и разсеяна.
— Седни. Обърни се, ако обичаш. Вдигни си лицето. Добре. Сега се приведи малко. — Английският на Силвия бе доста добър, а и тя бе привикнала да направлява позата с точни команди. Оглеждаше внимателно лицето му. Под очите на Арчи имаше две синьо-виолетови петна. Имаше и още две жълтеникави на височината на скулите. Дори брадичката му бе синкава. Мургавата му кожа контрастираше на бялата фланелка.
— Синините трябва да се покрият с грим — каза Силвия и като очакваше възражението на хирурга, добави:
— С нищо няма да навреди на кожата, но се налага. Мога да го направя аз.
— Какво е нужно?
— Матов, плътно покриващ фон дьо тен в два цвята — светъл и полутъмен, и пудра. Ще отида до Ница да си купя. А, ако може да не носи бяла фланелка. Тази е прекалено контрастна.
Един час по-късно леко докосваше синкавите петна около очите на младежа с гъбичка, напоена със светъл фон дьо тен. Момчето бе свело клепачи и търпеливо понасяше всичко. Доктор Вайнес се бе върнал в «Бел Еър» и ги бе оставил сами.
Няколко пъти Силвия го докосваше с гъбичката, подсушаваше, нанасяше с тампон пудрата. Пръстите й минаваха по формите на лицето му и до известна степен ги запомняха. Среса косата така, че да пада на челото му, и подаде едно огледало на момчето.
Той едва се усмихна, гледаше се и с върха на езика навлажни устните си.
— Нужен ли е всичкият този прах?
— На снимката няма да личи. Е?
— Още не съм свикнал с новото си лице.
— Чувстваш се прекалено различен от преди?
— Не. Аз — не. Лицето ми е различно.
— Знаеш ли, Арчи… казваш се Арчи, нали? Невероятно е, че нямаш нито един белег.
— Доктор Вайнес ме оперира от вътрешната страна. Имам белези в устата, бях отекъл като боксьор, когото здравата са набили с юмруци.
— Но сега всичко е наред. Той е много способен. Виждала съм го как оперира. Същински магьосник е.
— Виждали сте го да оперира?
— Да. Преправяше един нос. Аз снимах, но само ръцете му, без да се насочвам към лицето. Не обича рекламата.
— Сега разбирам. Чичо Базил имаше право.
— Твоят чичо е онзи грък, нали? Познавам го.
— Така да се каже. — Момчето се смути. — Понякога приятелите на семейството се наричат чичовци…
Силвия усети неудобството му и промени темата:
— Слушай, да се престорим, че искаш да станеш манекен, а аз съм тук, за да направя пробни снимки. Ще ти бъде забавно.
— Но аз не искам да ставам манекен — промърмори той.
— А защо не? Ти си толкова хубаво момче. Имаш лице като…
— Какво лице?
— Изваяно. Да, това е точната дума!
Оглеждаше лицето сякаш го усещаше под пръстите си. Взе своя никон и започна да снима, като продължаваше да говори:
— Обърни се надясно към светлината. Сега се наведи към прозореца и гледай надолу. Между другото, ти си американец, нали? С какво се занимаваш?
— Уча морска биология.
— Ще броиш делфините и китовете.
— Възможно е…
Силвия се въртеше около него и го засипваше с въпроси, за да го разсейва, но момчето ставаше все по-мълчаливо. Бе разсеяно, погледът му се рееше някъде далеч. Бе завладяно от единственото, което имаше значение за него — това, което беше променило напълно живота му.
— Така не става — спря се Силвия. — Не ми помагаш! Та ти не си тук. — Въздъхна и приближи до него. — Слушай, защо не поговорим малко? За каквото и да е. Например можеш да ми разкажеш как стана катастрофата. Разбира се, ако имаш желание.
Той учудено отвори очи. Бяха сами в тази стая и тишината ги изолираше. Тишина, която възприемаха като някакво друго измерение.
— Не беше катастрофа — промърмори като в транс. — Почивах си на един остров и случайно станах свидетел на едно убийство… Нищо не знам, нито кои са убитите, нито кой и защо ги застреля. Нищо… но съм свидетел. Единственият свидетел. Затова смятат, че съм в опасност.
— Кой го казва? Не разбирам. Видял си да убиват двама души и затова…
— А чичо Базил ми обясни, че ако един свидетел не бъде отстранен, както се опитаха да направят онези хора с мен, става най-уязвимото същество — няма да намери покой. Те ще го преследват безкрай. Дори и да се върна у дома, в Америка, пак няма да съм на сигурно място… неизбежно е. Ще се опитат отново или тук, или в Америка.
— Това е лудост. — Силвия изви вежди, внезапно обзета от прозрение. — Сега разбирам.
— Какво?
— Чела съм подобни истории. Имаш ли снимка от преди?
— Да. — Той се поколеба. — Не би трябвало, но ще ти я покажа. — Бързо се отдалечи и се върна със снимката, която доктор Върнън му бе върнал. — Ето!