Силвия сравни образа на снимката с новото му лице. След това мълчаливо му подаде фотографията. Усмихваше се.
— Никой няма да може да те познае. Спечелил си.
— Не ми казвай, че съм по-хубав. За един мъж не е важно да е красив.
— На всичкото отгоре нищо не разбираш — ядоса се тя.
— Аз пък ти казвам, че си по-хубав от преди и ще бъдеш по-щастлив, защото винаги ще носиш красотата със себе си. Това е като прожектор, който осветява лицето ти. Представи си една стая пълна с хора. Кого забелязваш най-напред? Този, който е най-висок и най-красив.
— Аз не държа да бъда забелязван.
— Аз пък бих дала всичко, за да бъда красива и забелязвана.
— Какво? Та ти си хубава.
— Хайде, де! Ти ми правиш комплимент, а аз съм искрена.
Вдигна визьора до очите си, после остави фотоапарата.
— Слушай, вече ти направих една снимка, която става за документи. Сега искам да те снимам просто така, за забавление. Да вървим до басейна.
Слязоха заедно.
— Съблечи се, сложи си бански костюм — помоли го тя. Направи му две-три снимки, докато вървеше, след това снима в близък план слабото, но силно тяло и се приближи до ръба на басейна.
— Намокри си косите…
— Защо не дойдеш и ти при мен във водата? В съблекалнята трябва да има един бански костюм.
След три минути Силвия се появи с костюм от две части под дрехите си. Потопи се в хладната вода и изплува. Късите й коси бяха прилепнали за главата.
— Но това е морска вода! — Тя заплува към него, сложи ръка на рамото му, леко сведе лице и го целуна по устните.
— Това е първа целувка, Арчи! Целунах те за пръв път в новия ти живот — отново се разсмя тя.
Като се изкъпаха, закусиха под сламения навес. Арчи отново се разприказва:
— Онези двамата се опитаха да ме застрелят. Бях ужасен. Затова останах под водата колкото можех да издържа и заобиколих откъм външната страна на скалата. Зъбите ми тракаха от студ. Успях да се измъкна като рак по скалите и побягнах по плажа, за да се стопля. Страхувах се, че някой може да ме види. Избягвах местата за срещи из селото и се добрах до бунгалото, което делях с двамата ми братовчеди. Разказах им всичко и заявих, че трябва да си тръгна, защото единият от наемните убийци е в селото.
Двамата се спогледаха и по-големият каза: «Почакай. Отиваме до селото да хапнем по една пица». Не разбирах какво общо има пицата, но те, сякаш нищо не се бе случило, ме качиха на корабчето, което свързва селището със селото и пристанището. «А ако отидем в полицията — предложих аз, — ще им обясня всичко.» Но не исках да го правя сам. Исках да дойдат с мен. Все пак аз съм чужденец. Братовчедите ми не се съгласиха. «Идваш с нас при дон Доменико» — заявиха те. — Беше празник и свещеникът отслужваше следобедната меса. Докато вярващите пееха след благословията, ние се вмъкнахме в сакристията. Свещеникът ни видя и дори не се изненада. Веднага ни направи знак да затворим вратата. Братовчедите ми говореха, а свещеникът сваляше одеждите си. Не каза нищо, излезе в коридора и ни махна да го последваме. Слязохме в едно мазе само с един прозорец, маса, два стола и две походни легла. Той каза на братовчедите ми: «Тук ще е на сигурно. Вие двамата се върнете в селището и ако ви питат нещо, кажете, че си е заминал с ферибота. Разбрано? Нищо друго. Аз ще се погрижа за него.»
Оставиха ме сам. По-късно свещеникът се върна със сандвичи и една бира. Много късно същата нощ дон Доменико ме заведе на пристанището. Нямаше луна. «Имаме късмет — каза той. — Пристига моторницата от остров Маретимо. Качвай се. Ще пристигнеш в Марсала, все едно че се връщаш от разходка. Там ще бъде колата на чичо ти и ще те чака.»
— А как пристигна тук? — попита Силвия, очарована от невероятната история.
— След няколко дни личният джет на чичо Базил дойде, за да ме отведе от Палермо в Ница. После чаках тук, след това отидох в клиниката и едва опериран, пак дойдох тук.
— В «Бел Еър» беше избухнал пожар — кимна Силвия.
— Другите решиха всичко — въздъхна Арчи. — Казаха ми, че трябва да променя лицето си. Единственият, който ми даде възможност за свободен избор, бе той — доктор Вайнес. Но какво можех да направя?
— Виновен ли се чувстваше?
— Страхувах се.
— Вярвам ти, в подобна ситуация…
— А след страха, се почувствах загубен…
Силвия не знаеше какво да му каже. Когато доктор Вайнес дойде да я вземе, Арчи току-що бе завършил разказа за приключенията си.
— Съжалявам, но трябва да тръгвам за Милано. Ако успея, ще дойда лично да ти донеса ретушираните снимки.
Силвия погледна към доктор Вайнес, който приближаваше.
— Дали ще имаш случай да дойдеш в Съединените щати?