— Толкова бих искала да работя с някой прочут фотограф, който да не е баща ми.
— Не знам още къде ще живея — в Ню Йорк или в Канада — каза Арчи.
— Ако дойда в Америка, ще попитам доктор Вайнес как мога да те намеря. Радвам се, че ще имам приятел там.
Арчи видя, че тя се изправи, и я последва. На това непознато момиче бе доверил, без да се замисли, опасната си тайна.
— Чао, Арчи — каза тя.
— Пак ще се видим!
Не знаеше, че бе оставил у нея своята собствена тежест и тъмнина, от които имаше нужда да се разтоварва от време на време, като хвърля по нещо в морето, за да продължава да живее.
Глава 15
В съня си Саша виждаше бурно небе, почерняло от облаци. То се спускаше над нея като огромна възглавница, която я мачкаше, а в нея се надигаше оглушителен вик. Но причината не бе в гръмотевицата, а в бързите удари на сърцето й, които я тласкаха към съзнанието. «Сърцето, сърцето, умирам… Господи, не! Умолявам те, не преди този ден, може би след това, но не сега, не сега…»
Сърцето спираше, колебаеше се, а после отново започваше да бие, без да удря като с чук, а сякаш прехвръкваше. «Аритмия» — помисли си Саша, когато се събуди. Не изпитваше болка, а само отчаян страх, който я парализираше.
След няколко секунди пипнешком протегна ръка към шкафчето, блъсна лампата и една книга, която падна на пода. Веднага зад притворената врата светна лампа. Флорет влезе и бързо отиде в съседната съблекалня. Саша вече бе будна и с по-ясно съзнание. Подпря се на лакът и проследи действията й в огледалото.
— Мадам, успокоителните ви капки…
Саша й посочи да ги остави върху шкафчета.
— Върви в кухнята и ми донеси малко портокалов сок — каза й. — Жадна съм.
Когато остана сама, тя се изправи с усилие и отиде в съблекалнята. Намери един флакон, от който Флорет бе сипала капките.
Приличаше на лекарството, предписано й от Върнън, но тя не вярваше. Взе чашата в ръка и помириса водата, в която Флорет бе разтворила приспивателното, и го изсипа върху пръстта на едно растение. Сърцето й вече не препускаше.
Отпусна се във фотьойла и почака да се върне Флорет. Отпи глътка сок и й нареди:
— Върви си, доспа ми се.
Не беше истина, но ефектът от приспивателното, когато го взимаше, бе незабавен, като въздействието на упойка. Върнън не можеше да повярва.
— Това са валерианови капки, те имат почти същия ефект като плацебото — изпиваш ги и се успокояваш веднага само защото знаеш, че си ги изпила.
Саша не бе напълно убедена. И от предпазливост вече не ги пиеше.
Сърцето й отново подскочи, последвано от тропота на копита. Хвана се за въженцето на звънеца и го дръпна така силно, че събуди всички в къщата. Задъхваше се, лицето й бе изкривено от болка. Видя Флорет на прага, гледаше я втренчено с опулени очи. «И тя се страхува — помисли си в този миг, — сигурно се бои, че е превишила дозата.»
— Извикай веднага внука ми!
Сякаш стигнало края на силите си, сърцето й се успокои. Саша видя, че през щорите се процежда светлина. Утрото бе настъпило. Искаше й се да плаче, защото само след два дни трябваше да замине, а сърцето й навярно щеше да я закотви тук, в това кресло. Нейният полет, нейният тридесет и първи август.
— Бабо, зле ли ти е? — Върнън бе по халат, косите му бяха мокри. Сигурно бе изскочил изпод душа.
— Вече ми мина.
— Взе ли си капките? — Той премери пулса й, преслуша сърцето й и провери кръвното й налягане.
— Ти си най-доброто успокоително. — Тя кимна в знак на отрицание, въздъхна и се усмихна. Понечи да се изправи.
— Стой тук! — спря я той. — Много се изморяваш, винаги си в напрежение, какво си мислиш, че правиш?
— Не ми викай! — захили се Саша. — Знам. — Отпусна се и затвори очи. — Странно, когато Клаудия бе тук, не ми се е случвало.
— Ами обади й се. Попитай я дали не може да се върне.
— Не. — Саша махна с ръка категорично, сякаш искаше да каже: «Сега не е мой ред» и отново се усмихна: — Ти вече си тук.
— Веднага ще уведомя кардиолога — реши Върнън. — А междувременно от аптеката в «Бел Еър» ще ти изпиша таблетки, които винаги трябва да са ти под ръка, и ако имаш аритмия, ще вземеш една. Само една! Ще ти ги пратя по Никос.
— По Никос, веднага! — Но щом го видя да тръгва към вратата, отново го извика. Спогледаха се. — Още не съм решила да умирам, не и сега.
Върнън влезе замислен в къщата си и докато се бършеше, погледът му попадна върху телефона. Бе седем часът. Въпреки всичко реши да опита.
— Събудих ли те…
— Със сигурност не съм от хората, които отварят очи на разсъмване. — Клаудия сънено и спокойно въздъхна.
— Не е на разсъмване и е единственият момент, когато съществува някаква вероятност ти да вдигнеш телефона.