— Така е.
— Е, тогава, добро утро, мадмоазел. Само да знаеш колко мразя телефона.
— И факсовете ли? — подсмихна се тя.
— Да, тези, които остават без отговор.
— Стори ми се, че се нуждаеш от време.
— А ти?
— Аз… аз мисля за теб всеки ден, всяка минута. Виждам те пред очите си като… като угризение на съвестта си.
— Угризение? — прошепна той.
— Да, Върнън, защото… защото… се самозаблудих като някое момиченце. Не разбрах нищо за теб. Миналото ти едва бе останало зад гърба ти. Не разбрах и онова, което ми каза за красотата.
— За красотата?
— Да, за нейната власт. И за лекия подход към нещата, който носи смях и радост.
— А ти, ти не стоиш ли там, за да събираш думите ми като в пъзел и да ги комбинираш? — въздъхна той.
— Сложих заедно тези, които се доближават една до друга.
— А другите? Тези, които ти пиша всеки ден?
Настъпи напрегната тишина, последвана от въздишка:
— Помогнаха ми да си запазя надеждата. Чета и препрочитам факсовете ти. Казват ми: «Може би и аз…».
— Може би какво? — засегна се Върнън. — Не си играй с думите, Клаудия! Не си играй с мен.
Отново настъпи тишина.
— Не искам да си играят и с мен — гласът й бе уверен и спокоен.
— Дениз вече не е в «Бел Еър» — отвърна той решително. — Бергер я оперира и сега тя е у Инге.
— На две крачки.
— Не мога да я изпратя в Париж.
— Няма да помогне — засмя се тя. — Ще продължи да ми се обажда.
— Обаждала ти се е? Кога? Защо?
— Обади ми се в редакцията на «Смарт». Два, не… три пъти. Дори и вчера.
— И какво ти каза?
— Нищо. Нищо, защото отказах да разговарям. И аз имам своите лоши моменти, Върнън.
— Клаудия, умолявам те да не обръщаш внимание…
— Всъщност аз не обърнах внимание.
— Не се отдалечавай от мен, не мога да го понеса!
— Но какво искаш от мен? — сега тя загуби търпение.
— Искам да те видя, искам да те прегърна, да те целуна, да те докосвам. Искам да дойдеш тук.
— Не мога, Върнън, не сега. Вдругиден трябва да замина по работа.
— Ако дойдеш, Саша също ще бъде по-спокойна — настояваше той и не обърна внимание на думите й. — Преди малко й прилоша.
— Какво се е случило? — Знаеше, че Саша предпочита да омаловажава нещата.
— Е, имаше аритмия. Може би се дължи само на напрежение. Не пожела да вземе дори нещо успокоително.
— Кой ще се грижи за нея? Върнън, бъди внимателен. Трябва да замина, съжалявам — продължи Клаудия, без да дочака отговор. — След два дни, със Силвия. Ще се обадя на Саша, за да разбера как е.
— Добре. Приятен ден, мадмоазел. Обаждай се.
— Почакай, доктор Вайнес. — Тя се поколеба за миг: — Обичам те. Не знам какво ще стане с нас.
— Ще стане това, че ще дойда и ще те намеря, където и да си по света.
— Мобилният ми телефон не отговаря от толкова далеч. Ще трябва да те потърся аз.
— Не ме карай дълго да чакам.
— Иначе?
— Винаги ще е дълго, Клаудия.
И у двамата остана малко горчивина след този телефонен разговор — една виртуална връзка. В нея участват само гласове и дихание, запълващо паузите.
«Мразя телефона!» Върнън физически усещаше разстоянието и времето, които се натрупваха между него и Клаудия.
«Факсът е по-добър» — мислеше тя, затворила очи. Знаците, които се оформяха върху хартията, не изчезваха. Те винаги носеха следата от човешката ръка.
Внезапно Клаудия стана, взе лист и бързо нарисува в долния ляв ъгъл фигурата на един мъж. Той държеше дългата връв на едно хвърчило; едно хвърчило с формата на сърце и потрепващата опашка на комета. Над хвърчилото написа: «Клаудия», а до мъжа: «Не пускай въжето!».
Набра номера на факса в дома на Върнън и веднага го изпрати.
Дениз Корто отново се погледна в огледалото над мивката в банята. Лошата светлина образуваше тъмни сенки по лицето й. Операцията на клепачите бе успешна, но бе направена съвсем наскоро. Под долните клепачи се забелязваше тънък белег от присаждането на кожа, взета от годните клепачи; това почти бе възвърнало формата на очите й. Бергер бе способен. Върнън не се бе намесил. Само бе наблюдавал операцията. Поне Дениз така бе разбрала от Инге.
Приглади лененото си сако. Вече бе изписана от «Бел Еър» и трябваше да си тръгва. Не бе успяла отново да поговори с бившия си съпруг. Този човек, когото бе познавала като мил, емоционален, увлечен и напълно подчинен на красотата й, сега не й бе посветил дори времето, което главният лекар отделя на пациентка, приета в неговата клиника. Веднъж Дениз се бе опитала да го пресрещне в коридора, но въпреки че я забеляза, погледът му бе насочен другаде.