«Вярно е, че подпалих клиниката му — призна си тя, — но не беше нарочно. Бях отчаяна и исках да умра.» Нейните съображения винаги стояха на първо място, а инстинктът й да манипулира чрез тях бе така силен, че Дениз винаги вярваше в това, което желае. От четири години бе изключила напълно Върнън от живота си. Сякаш той никога не е бил част от него, докато преди три месеца най-нахално отново го бе извадила на бял свят. Но и тази маневра, която бе замислила като завръщане от любов, не бе успяла.
«Когато любовта умре, всичко друго изчезва.» Самата тя бе издрънкала тази блестяща баналност по време на едно от многобройните си интервюта. За съжаление за Върнън бе изчезнала самата тя. Това бе неприемливо за нея. Дениз Корто изпитваше същото изумление, както когато погледнеше лявата част на лицето си — тази половина от образа й, която сякаш не бе част от нея. Бергер бе изтеглил една ивица кожа, за да направи посявка, и белегът бе станал по-видим, червен като рана.
Затова ли Върнън не я искаше вече? Красотата винаги е била силата й. Щеше да си я възвърне на всяка цена. Бергер бе нейната надежда. Дори нейната сигурност. Сложи си тъмни очила. След петнадесет дни щеше да може да се гримира. Петнадесет дни в къщата на Инге, без Ленард да се мотае из краката й, за да размишлява с нея за плановете й.
— Готова ли си? — Инге притвори вратата. — Ако искаш да видиш Върнън, в момента е сам в кабинета си.
Дениз бавно се обърна и направи жест, че се отказва. Завърза копринен шал под брадичката си, прикривайки по-голямата част от лицето си.
— Мила моя — поде тя с глас на примадона, — предпочитам да почакам той да ме помоли да говори с мен.
Инге нищо не каза. Бергер бе направил истинско чудо, за да даде отново на Дениз едно приемливо лице, но в уравнението красотата бе равна на властта, а променливата на времето оставаше скрита и Дениз не я бе взела предвид. Онази италианка бе родена поне петнадесет години след нея.
— Тогава Бергер ще те придружи до дома ми. Чака те отвън. Има и един фотограф.
— Същият, който направи предишните снимки? Добре.
Снимките бяха трогателни, направени след операцията, с превързани китки и бинтове върху очите й, Бергер с обожание държеше ръката й. Обмисляше и друга история, нов изстрел и отмъщение. Една изповед: «Истината, която никога не съм споделяла», в три части, публикувана от «Воаси» или друго издание, склонно да отдели повече място и да преувеличава. Не би трябвало да е трудно. Това налудничаво издание, което имаше стотици хиляди читатели, предпочиташе сексуално драматичните и сантименталните истории. За кратко време Дениз щеше да се върне в телевизията. Значи все още можеше да се смята за известна личност.
— Мислиш ли, че ще свърши работа? — попита тя Инге. — Едно обширно представяне в печата? Трябва да направя удар, но и да обмисля добре какво ще кажа.
Дениз съзнаваше колко решителна стъпка се канеше да направи. Ставаше дума и за издръжката й. А решението й щеше да я отдалечи завинаги от «Бел Еър».
— Ще свърши работа, ако решиш да подпишеш договора за телевизионния сериал — прагматично отговори Инге.
— Тогава ще се представим нашироко и ще подредим до съвършенство нещата.
— Ти би ли направила този филм? — попита Дениз, тя все още се колебаеше. Сериалът, който нейният агент бе предложил на един телевизионен продуцент, бе очарователна, но рискована идея. Бе й харесала, но се страхуваше. Бе нова версия на известен филм от тридесетте години. В него една красива жена бива обезобразена от насилник. Отдава се на алкохолизъм, от който я спасява един хирург. Той възвръща красотата й и й дава любовта си. «Една първокласна и неустоима сантиментална история» — казваше продуцентът.
— Оригиналният филм е черно-бял, с Джоан Крофорд и за едновремешния вкус бе съвършен — мислеше на глас Дениз. — Новият обаче ще бъде мелодрама със секс и сълзи.
— За телевизията се иска точно това — увери я Инге.
— Но половината филм трябва да снимам с това лице! — сълзливо се оплакваше Дениз, обезкуражена. — Приличам на чудовище. Да се надяваме, че Бергер ще направи някое чудо с присаждането на кожата.
— Ще го направи, ще го направи, това ще влезе в историята на медицината и ще се разчуе. От друга страна, имаш ли някакъв избор? — нетърпеливо каза Инге.
— Никакъв.
Спомни си последния път, когато чу гласа на Върнън, в нощта на пожара, докато идваше на себе си. Говореше с безразличие, дори хапливо: «Сложете я в стаята до операционния блок. В онази, която току-що се освободи. Изолирайте я, никакви посещения. Утре доктор Бергер ще я прегледа. За щастие раните по китките й не са дълбоки». И си бе тръгнал, без да я съжали заради сълзите й, заради кървящите й китки.