— Имаш право — призна Дениз. — Но до днес все се надявах.
— Върнън обаче не си мръдна пръста. Чакаше Бергер да те оправи. А той не можеше да не го направи, разбираш ли? — язвително подчерта другата жена.
— Бившият ми съпруг е дипломатичен. Той е лицемер.
За съжаление й се губеше логичната нишка. Единствената нишка, която тя умееше да размотава.
Заповедта, безлична и безапелационна, дойде по факса от Ню Йорк. Инге я развя пред изуменото лице на Стюарт: Fired!*
[* Fired (англ.) — Уволнена! — Б.пр.]
— От първи септември, тоест след един ден, съм вън от «Ес Кей». Fired, уволнена, вън! Разбираш ли? Саша изчака Ленард да замине, преди да ме прободе за последен път. — Инге обикаляше като ранен и разярен хищник из кабинета на Стюарт. Бе напрегната. — Ако беше тук Ленард, може би щеше да я спре.
— Защо казваш «може би»?
— Той винаги се зъби, но нищо не върши. Не иска да застава срещу майка си. Чака я само да умре. — Инге гневно поклати глава. Косата й се развя като черен облак около главата й.
— Седни. От кого получи съобщението?
— От Джеф Дейвисън. Веднага потърсих Саша. Заявиха ми, че си почива, защото вчера е имала пристъп.
— Да. Върнън ми каза, нищо сериозно.
— Наистина ли? — Инге изви вежда.
— Ще се примириш, нали?
— Имам достатъчно доказателства, за да я притискам до стената, докато не умре. — Тя вдигна рамене. — И ти го знаеш. Ще видиш какво ще стане, когато проговоря!
Но в думите й се долавяше странно колебание, проявяваше се някакво безпокойство, Стюарт си даде сметка за това. Нещо от същността на тази жена се изплъзваше на всички, но не и на него. Дължеше се на инстинкта му. Той разпознаваше хората по техните емоции.
— Все пак ти остава «Бел Еър», където властваш, разпореждаш се и всеки сляпо ти се подчинява — с известна ирония отбеляза той.
— «Бел Еър»?! И ти смяташ, че Върнън ще тръгне срещу Саша Колмар, след като тя иска да ме изгони?
— И аз съм там. Утре заминавам за Ню Йорк, ще присъствам на годишното съвещание на «Ес Кей» като представител на Саша.
— Какво? Но това е удивителна новина…
— Защо? Засега отивам като наблюдател, но съм неин специален пратеник.
Инге се облегна на един стол. Поне веднъж не бе сгрешила. Стюарт бе силният мъж и Саша бе наясно с това.
— Радвам се — каза тя.
Той вдигна вежди. Погледът й бе искрен и обезоръжаващ. Без следа от завист.
— Ти си щастлив човек, Стю. Прозорлив. А аз? Аз сгреших във всичко. Виждах в Ленард нещо, което не съществува. Дори вложих амбициите си, желанието си да работя, да имам авторитет. Погрешно ли е всичко това? Да, защото от самото начало той бе неподходящият човек.
— Поне ти осигури охолен живот.
— Мислех, че е достатъчно, че е началото на нещо важно, на нещо мое. — Поклати глава. — Както е било със съпруга на Саша. Да го използвам като трамплин. Да, признавам си, мислех си го и се надявах. Но човешките съдби са различни. И когато го проумях, а това бе отдавна, останах сама. Сама срещу Саша, която винаги ме е мразила, сама с Ленард, който предпочита проститутките. За щастие. Това е моят живот. Пълен провал!
Странен бе покоят, който я завладяваше. Всяка дума, която изричаше, оставяше у нея празнота, а тя я усещаше като нещо приятно, утеха за истината или за това, че се предаваше.
— Ако сложиш нула до единица, получаваш десет. А единицата съм аз — отвърна Стюарт.
Тя объркана притвори очи. Канеше се да каже още нещо, когато долови, че от чантата й се разнася болезненият звук на мобилния телефон.
— Да?
— Заминава. Сега. Влиза в колата. С два куфара.
— Не беше ли зле вчера?
— Да, обаче сега тръгва за летището.
— Сигурна ли си?
— Чух я, като се обади в офиса за частни самолети.
— Гледай ти! Добре. — Изключи телефона и с блеснали очи каза на Стюарт: — Саша заминава.
— Да не е полудяла?! Върнън й препоръча да си почива. Сега ще й се обадя.
— Почакай. Вече тръгва към летището. Ела, ще отидем да проверим накъде е тръгнала.
Втурнаха се към колата на Инге — алфа купе, направено по специална поръчка. Двигателят заемаше повече място от седалките. Тя седна зад волана и излезе от вила «Палма», като гумите свистяха по чакъла. Насочи се към завоите с голяма скорост.
— Хей, карай по-кротко, не знаех, че си от «Формула две» — обади се Стюарт.
— Не се притеснявай. Вземала съм уроци по бързо каране.
Стигнаха междуградския път и не след дълго зърнаха пред себе си бентлито на Саша. То спокойно се движеше. Проследиха колата до летището и я видяха да преминава през една странична бариера, която водеше към второстепенните писти. Когато поискаха да минат и те оттам, ги спряха.