— От кого си наследила тази прозорливост и хитрина?
— От баща ми — адвокат, който обаче се занимаваше с реклама, а сега отглежда екологично чисти зеленчуци.
— А майка ти?
— Прилича на вас, мадам. Обича парите и властта. Затова съм имунизирана и освен това знам какво представляват скелетите в гардеробите на едно семейство.
Младата жена помоли да й позволят да изпрати факс на Лудовико Фредиани: «Оставам тук заради една интересна работа. Всичко е наред. Кажи на мама». По-добре е още да не забърква Алма и да не пробужда инстинкта й на инквизитор в това неясно приключение. Началото му бе поставено същата сутрин в библиотеката на вила «Палма».
— През последните две години — поде Саша — отделих време, за да пренаредя планината от снимки, правени ми през целия ми живот. Преди не живеех постоянно във вила «Палма». Идвах за някоя и друга седмица и се връщах в Ню Йорк. А после — отново тук, а през пролетта отсядах за месец в къщата в Париж. Когато човек се движи, не отделя много време за размисли над миналото — докато говореше, тя измъкна от един голям шкаф два внушителни и подвързани албума със снимки. — След инфаркта вече нямах желание да пътувам и хоризонтът ми се стесни до това, което може да се види от градината. Тогава наистина остарях.
Клаудия я наблюдаваше и внимателно я слушаше. Струваше й се странно, че това осемдесетгодишно същество не произхожда от някоя чужда планета, а е само една възрастна екстравагантна дама, облечена в сиво-синьо кадифе със спомени, свързани с почти цял век!
«Възрастните не са интересни за двадесетгодишните — мислеше Саша, сякаш отгатнала чувствата на Клаудия, — но възрастните имат нужда от присъствието на млади хора около себе си. Иначе губят вкуса към живота.»
Тя отвори първия албум. Надяваше се, че в образите ще долови подходящата атмосфера за контакт с тази двадесетгодишна. Отчаяно се нуждаеше от млад човек до себе си. А това момиче с азиатски очи беше язвително, интелигентно и с прекрасна интуиция. Добър противник.
Снимките на Саша Колмар я връщаха назад във времето, когато тя се казваше Саша Кинзачек и заедно с родителите си — емигрирали от Чехословакия през двадесетте години, живееше в Нюпорт.
— Родена съм в Прага по време на Първата световна война — каза Саша. — Семейството ми обаче е от унгарски произход, както и името ми. Трудно е за изписване и произнасяне. В училище най-напред трябваше да се науча да го произнасям буква по буква. — Тя се усмихна на спомените си. — Ненавиждах това трудно и чуждестранно име. Нито една от приятелките ми в училище не го запомни. Казваха ми Саша и толкова. Ето… това са родителите ми, а това съм аз на шест години.
Седеше пред големия албум и продължаваше да говори, а касетофонът на Клаудия записваше думите й.
— Ходила ли си някога в Нюпорт, на Западния бряг на Съединените щати? Би трябвало да отидеш! Сега градът е много променен, но тогава бе градче с редица вили по брега — къщи на хора от Бостън и милиардери от Ню Йорк, с луксозни имоти от завидното си богатство, натрупано през миналия век. Но в квартала, където живеехме, имаше и мизерни постройки. Възможно ли е дете, което още няма десет години, да може да проумее, че дълбока пропаст отделя бедните от всички останали? От богатите и от много богатите? Е, аз бях наясно — къщите, дрехите, храната — всичко беше различно. Когато гледах децата, които играеха в градините на богаташите или по частните плажове пред домовете им, побеснявах. Ненавиждах белите им чорапи, но същевременно копнеех за тях, за лачените им обувки, за сатенените панделки в плитките им. Изпитвах изпепеляваща завист и исках да ги набия. Не харесвах и зле облечените си съученички, не исках да дружа и с тях. Майка ми беше шивачка, но нямаше време да ми шие хубави дрехи. Виж тази снимка. Облечена съм като за празник, но бедността личи от дрехите ми.
Клаудия измъкна снимката с размер на пощенска картичка: една жена с тъжно и развълнувано лице и намусено момиченце.
— На тази стара снимка имате същото изражение, каквото имате и днес, мадам.
— Добре си спомням този ден. Бях сърдита. — Тя се усмихна. — Майка ми ме бе облякла в тази рокля с глупавата дантелена яка, голяма колкото хавлиена кърпа. На девет години вече водех битки с нея, защото ме заставяше да шия подгъвите на дрехите. Тази работа ме нервираше. Дразнеше ме не по-малко и прекалената любезност на майка ми към богатите й клиентки. Според нея те винаги имаха право — тези богати старици, а й плащаха всъщност съвсем малко.