Саша Колмар поклати глава.
— Още си много млада, мила — заяви тя, сякаш установяваше някаква заслуга. — Сигурно затова още не си разбрала, че любовта може да бъде обмислена, когато човек разпознава сходството и различието. И ги превъзмогва. Аз се омъжих за Томас, защото беше американец от английски произход, заможен, адвокат, който бе в състояние да ми осигури социално положение, за да не бъда повече възприемана като емигрантка от Източна Европа. И когато той ме остави сама, бях млада, но не се омъжих повторно.
— Кога се случи?
— Още не бях навършила тридесет години, когато овдовях, но по това време бях вече предначертала пътя си и имах един син. За съжаление той не прилича на баща си, нито на мен.
«Кой знае? — мислеше си Клаудия, изпълнена със съмнение. — А всички онези мъже, за които говореше Магда Белини? Предполагам, че са се появили по-късно.»
Саша внезапно се изправи и кимна, за да я накара да изключи касетофона.
— Изморих се, а трябва да се разпоредя за утре вечер, когато ще бъде тържеството по случай рождения ми ден. Ще ти бъде забавно.
Тя позвъни енергично и в очакване на прислужницата се приближи до трикраката стойка на папагала. Върху дланта си му предложи няколко шамфъстъка без черупките. Фриц я гледаше с кръглите си очи и доволно кълвеше.
— Никога не се опитвай да се доближиш до него! — предупреди я Саша. — В състояние е да ти извади очите.
Клаудия се отдръпна уплашено. Тази пищна птица с пера в цвета на перлата и огненочервена опашка стоеше сгушена и неподвижна по време на дългите часове на техните разговори, а на нея не й бе приятно да я усеща зад гърба си. След това Саша откачаше дългата верижка, закачена за един пръстен на крака му, и го преместваше на друга стойка в хола или в градината. Сякаш бе божество и неин ангел хранител.
— Щом като вече е тук, защо не поканиш твоята фотографка да дойде? — предложи Прекрасната лейди. — Ще ми бъде приятно да се запозная с тази представителка на папараците, която ме снима тайно.
Клаудия пребледня и се смути. Със Силвия бе разговаряла от верандата, и то шепнешком.
— Изненадана ли си, че подслушвах? Трябваше да го направя! Къщата е огромна и за съжаление не е достатъчно добре защитена. Затова е много важно да знам кой иска да се свърже с теб.
— Но вие… винаги ли се държите така? — осмели се да попита Клаудия.
— О, не. Преди не го правех. По-рано вярвах в късмета си. Но преди година се случи нещо странно — опитаха се да ме убият — изрече го съвсем равнодушно, сякаш фактът не я засягаше лично.
— Тук?!
— Да, тук! Възстановявах се от инфаркта и на някого това май не се хареса.
— Но как… как е могло да се случи? — Клаудия си даваше сметка, че не вярва много на тази история. Сигурно възрастната жена се боеше от мисълта за смъртта, която виждаше навсякъде.
— Бяха сменили лекарството ми — уверено отвърна Саша. — И ако не беше внукът ми Върнън, който незабавно го изхвърли, вече нямаше да съм тук. Изпитвам дълбоки подозрения.
— Открихте ли кой…
Саша клатеше глава, развеселена от наивния въпрос. А Клаудия си спомни думите на Бахофен: «Ако е в състояние да взима решения». Дали затова разсъдъкът бе поставен под съмнение? Но това е нелепо, Саша не страдаше от склероза.
— А знаете ли защо са се опитали да…
— Заради богатството ми! — уверено отговори възрастната дама и вдигна длани. — Все още всичко е в ръцете ми. Но ако бях пила от онези отровни капки, след петнадесет дни щях да се превърна в зомби и то без да възникнат съмнения. «Както стана с майката на Върнън — каза си Саша, — но това още не мога да изрека, защото нямам доказателства.»
Време, нуждаеше се от време. И от енергия. Присъствието на Клаудия повдигаше духа й, вливаше й отново сила.
— Хайде, обади се на фотографката си и й кажи да дойде. Нали знае пътя? И щом е тук, би могла да остане няколко дни. — Саша се усмихна, въодушевена от някаква забавна идея. — Искам да й възложа работа. Кажи й, че ще й платя добре. Ама, разбира се! За утре вечер бих могла да ви подготвя едно прекрасно шоу.
— Харесва ти. Заела си се с тази старческа история, защото го харесваш.
— А не мислиш, че го правя за пари? Все пак триста хиляди долара не са малко! Силвия, та аз дори не го виждам, той не знае, че съществувам.
Не бе точно така и приятелката й го разбра от изражението на лицето й.
— Лъжкиня! Не ти вярвам!
— Отивай да се къпеш и побързай! — Клаудия я плесна по момчешкия задник. — Тук, ако закъснееш за обяд или вечеря, не те гледат с добро око. Освен това следобед трябва да слезем до града и да накупим някои неща. Все пак трябва да се преоблечеш.
— Нямам намерение да се задържам толкова дълго.