— Поне няколко дни! — Клаудия се вмъкна в банята заедно със Силвия, пусна душа и й заговори: — Нуждая се от теб. Тук има цял куп мистерии и изобщо не се чувствам в безопасност. Тази къща е като крепост — стъклата на прозорците са дебели по пет сантиметра и навсякъде има решетки. Освен това непрекъснато ме шпионират. Ясно ли ти е? Затова внимавай какво говориш!
Силвия я изгледа ужасено и бързо се пъхна под душа. Подаде глава. Късата й коса бе полепнала по главата, веждите й бяха свъсени.
— Обзела те е параноя — промърмори тя. — От осем дни си тук и вече виждам страха, изписан по лицето ти. Трябва да ми кажеш нещо повече. — Избърса се с хавлията и се облече.
— Не тук. В Монте Карло — обеща Клаудия.
— Какво все пак знаеш за тази дърта костенурка, която според мен те е вързала с двойна верига?
— Много неща, но все още не знам най-важното.
— Чуй ме. Тази жена си има някакъв план и ти си част от него.
Клаудия бе принудена да си признае, че Силвия има нюх, макар че изпитваше отвращение да се отнася с подозрение към Прекрасната лейди, която й бе засвидетелствала доверието си. Но не й ли бе казал и той — нейният внук, че Саша няма скрупули да се възползва от хората, за да постигне целта си? Всъщност какво целеше тя?
На масата си даде сметка, че Саша гледа Силвия със симпатия. Смееше се на закачките й, а лицето й бе по-ведро, открито и съвсем различно от застиналата маска, когато изрече: «Опитаха се да ме убият». Онова, което бе разказала за себе си, бе разкрило тъгата и неудовлетворението, които бе изпитвала през детството и младостта си. Саша Колмар имаше всички основания да чувства, че животът й е длъжник, и може би затова бе живяла така, че да си уреди сметките с него.
— Утре вечер — заяви тя — ще се събере цялото ми семейство. Имам рожден ден. Освен това преодолявам и бариера, която малцина достигат — навършвам осемдесет години. Затова искам ти, Силвия, да документираш цялата вечер.
— Готово! — веднага се съгласи момичето. — Черно-бели или цветни?
— Рожденият й ден — промърмори Клаудия. «Какво може да подари човек на една самотна и нещастна кралица?»
— Утре вечер — Саша се обърна към нея — ще видиш на живо повечето важни герои, които ще включим в нашата книга и когато пишеш ще познаваш лицата и гласовете им. А утре сутринта в библиотеката ще ти дам точни сведения за всеки от тях.
«Може пък да не е нещастна — помисли си Клаудия. — Може би единственото, което тя желае, вече й го подарявам.»
— Утре вечер всички ще узнаят, че съм тук — отвърна смутено.
— Вече го знаят — увери я Саша, като повдигна вежди. — Аз съм под надзор в собствената си къща. На два пъти смених прислужниците, но каквото и да стане във вила «Палма», то незабавно се съобщава в «Бел Еър». Знам добре на кого. Внукът ми отказва да ми повярва, но е така.
Силвия бе удивена, но мълчеше и гледаше ту Клаудия, ту възрастната дама.
— Започвам да разбирам защо ти предложи триста хиляди долара — каза тя по-късно, когато бяха на сигурно място в малката микра. — Наистина си попаднала в гнездо на пепелянки.
— Не предполагах, че ще ми потрябва елегантен тоалет! — възкликна Клаудия и се пъхна в тясната и много къса пола от черна коприна, която си бе купила същия следобед от един бутик. — По време на вечерята ние двете ще бъдем пепеляшки.
Силвия вдигаше ципа на сините си панталони. Над тях облече една копринена блуза в същия цвят. Това бе обичайната й униформа, когато трябваше да снима по време на коктейл или изискана вечеря. Позволяваше й да се чувства удобно, докато работи.
— Първо искам да снимам подредената маса. Видя ли чиниите? От Версай са!
— Ела тук, щурецо, дай да начупя малко тези коси… — С намазани с гел за коса пръсти Клаудия хвана късите светлокестеняви кичури на Силвия и ги бухна в смешен облак в стил «пънк» около одухотвореното й лице. Клаудия нямаше братя и сестри, но Силвия запълваше тази празнина с присъствието си на момче и момиче едновременно, грубовата и чувствителна, внимателна и силна.
— Внимавай кой се отдалечава от трапезарията и си пъха носа навсякъде! — нареди й отново Клаудия. — Трябва да се държат под око и прислужниците. Възможно е някой от тях да е «къртицата».
— Знаеш ли какво ми каза твоята Прекрасна лейди? — подсмихна се приятелката й, докато подреждаше резервните филми в чантичката, която носеше на кръста си. — Препоръча ми да правя и «гадни» снимки, да изненадам всеки гостенин, когато той най-малко очаква. Ще видиш как ще се забавлявам самата аз…
Масата бе подредена в една трапезария, специално отворена за случая. В дъното стената бе стъклена и сякаш пресъздаваше пейзаж в зелено — градина с камъни, цветя, пълзящи растения и малък безшумен водопад. Това, което се виждаше от прозореца, навярно бе един усамотен кът от градината. Насочените надолу светлини докосваха всяко растение, всяко цвете в едно нереално изображение.