«И така — помисли си Клаудия, като си припомняше всичко, което Саша й бе доверила, — на тази маса, с изключение на Базил Андрос, седи второто поколение на нейното предприятие. А нейната трагедия е, че иска да контролира и него.»
— Почти нищо не хапна — отбеляза Върнън, като се приведе към нея. — Да не би да се опитваш да запомниш лицата и историите на всеки един от нас? Мислиш ли, че ще ти е от полза да се разкриваш по този начин?
Тя преглътна и сведе поглед към баварския крем с малинов сироп, който дори не бе докоснала. Защо Върнън бе решил да й говори с такъв доверителен тон?
— Липсват ми данни за двама от персонажа — отвърна тя на закачката му. — Двамата по-млади вляво.
— Този е помощникът ми. Казва се Бергер. Виенчанин е като Инге. Той е най-мълчаливият човек, когото познавам. А момичето е Беате — дъщеря на баща ми от втория му брак.
— Какво странно лице… Колко е годишна?
— На дванадесет. Много е красива.
— Прилича ми на марсианка — задоволи се да каже Клаудия, макар че в действителност момичето с тънкия врат, невероятно бледото лице и с почти прозрачни руси коси приличаше на извънземно същество — тъжно и отегчено.
— Тя е талантлива музикантка! — допълни Върнън. — За съжаление майка й я кара да се показва само от суета, а тя е много стеснителна. Бедната Беа, отегчава се, тя не се чувства на мястото си, никой не й говори.
— Дори и баба ти ли?
— В това семейство всички сме проклети егоисти — потвърди той.
— Така е — измърмори Клаудия. — И затова не е лесно да ви разбере човек.
Млъкнаха, защото Саша плесна с ръце. Бе моментът на тостовете. Ленард Вайнес се изправи и произнесе хубава реч за красотата на осемдесетте години на майка си и завърши с пожелание за още много рождени дни. Може би беше искрен. Тя благодари, усмихна се и с няколко думи представи Клаудия и Силвия като съавторки на доктор Вайнес на книгата за пластичната хирургия, която той отдавна мечтаел да напише.
— Ще бъде книга с богат снимков материал и информация, анекдоти, случки и някои недискретни факти. Ще се запитате защо избрахме Клаудия Фредиани. Тя написа прекрасен репортаж за «Бел Еър». След това узнах, че е учила във Филаделфия, а е и дъщеря на една журналистка, с която преди много време се запознах в Милано. Колко непредвидими са пътищата на съдбата…
Клаудия остана изумена. Какво замисляше Прекрасната лейди? Кога се бе виждала с майка й? Върнън развеселено й прошепна:
— Изненада след изненада, а? Никога не подценявай баба ми.
— А дали е вярно?
— Всички вярват.
— И така, книгата ще се публикува едновременно във Франция, в Америка и в Италия — завърши Саша.
— На кого, а и защо е нужно това представление — обърна се Клаудия към единствения си слушател.
— За да оправдае присъствието ти, както и за да те предпази.
— От кого?
— От всички. От всички и от никой.
— Между другото, кой не дойде на вечерята? Мястото вдясно от рожденичката остана празно.
— Никой не липсва. Това място е винаги празно на рождените дни. Запазено е за дядо ми Томас.
— Съпругът й? След толкова време?
— Да. Саша не иска да бъде забравен.
— Струва ми се малко… театрално.
В този момент Саша се изправи и всички се преместиха в хола, където роялът вече бе готов.
— Горката Беате, сигурен съм, че умира от страх — въздъхна Върнън. — Майка й не й спестява нищо.
Беате изсвири един валс от Шопен. Техниката й бе удивителна.
— Много е напрегната, това не е най-доброто й изпълнение — отбеляза той. — Когато свири при мен, е по-отпусната и звукът е съвсем различен.
— Нарочно ли я прослушваш?
— Да. Имам у дома едно пиано, което навремето бе на майка ми. Беате много държи на преценката ми.
Празненството не продължи до късно. Беше ясно, че възрастната дама обича да си ляга рано. Силвия се чувстваше така свободна, сякаш бе представител на папараците и непрестанно заслепяваше със светкавиците си някой от гостите, когато най-малко очакваше. Снима също Клаудия и Върнън, докато си шепнеха като двама съзаклятници. Особено внимание обаче отдели на Стюарт, който й се струваше обект, достоен за уважение. Накрая всички се скупчиха около Прекрасната лейди, за да се снимат за спомен — светкавици и усмивки, по-широки след произнасянето на думата «зеле».
Силвия се оттегли, за да презареди фотоапарата си и забеляза някой да се отдалечава отвъд арката между хола и музикалния салон. За съжаление трябваше да бърза, защото Саша вече проявяваше нетърпение. Трябваше да приключи със снимките. По-късно, когато всички си тръгнаха, Саша прибираше бижутата си в касата. Чуха я да говори на папагала, който се бе пробудил от светлината и се бе накокошинил.