— Разбира се, веднага. Разговарях с нея. Представяш ли си, след цели двадесет и пет години Саша Колмар си спомни за мен! Макар че не знаеше името ми.
— Има изключителна памет. Обясни ми по-добре. Кога се запознахте?
— Това е една смешна история. Имаш ли малко време?
— Колкото искаш. Вали дъжд, а мадам Саша спи.
— Къщата й хубава ли е?
— Уединена, но би ти харесала. С много антики, обаче са подбрани с вкус.
— Има ли и басейн?
— О, боже… може би. Не знам. Градината е толкова голяма, че още не съм я обиколила.
— А аз още не знам с какво се занимаваш. Когато разговаряхме, тя бе уклончива.
— Тайна. А сега ми разкажи къде и кога се срещнахте.
— Преди повече от двадесет и пет години бяхме в «Савини». Още не бях омъжена за баща ти. Тя обикаляше европейските си филиали и представяше някакъв козметичен продукт. Беше поканила на закуска журналистите, които се занимаваха с мода и козметика. Беше прекрасна жена, около петдесетгодишна или повече, но не изглеждаше на повече от четиридесет. След десерта внезапно й хрумна да гримира някоя от нас. Хвана ме за ръката, навярно защото бях най-младата. Накара ме да седна на един козметичен стол и се зае да маже лицето ми с някаква сива каша, която миришеше на терпентин. Това беше маска, която премахваше следите от умората и… вонеше. Нещастното ми лице се превърна в бойно поле. След това сложи розов фон дьо тен, сини и виолетови сенки върху клепачите, туш на миглите и постави руж върху бузите ми. И всичко това — в промишлени количества. Накрая ме намаза с някакво червило. По-червено от него не съм виждала… — Алма се засмя, доволна от образния си език на журналист. — Накратко казано, след като бях гримирана, приличах на една от онези американки, които слизат от автобусите пред Колизеума. Оставаше обаче проблемът с излизането. Не бях в състояние да се срещна с никого в галерията с това току-що гримирано лице. Затова влязох в една от тоалетните на «Савини» на първия етаж и се опитах да измия грима със сапун. Вдигам очи и кого мислиш виждам в огледалото? Нея! Гледаше ме осъдително. Докато заеквах смутено: «Sorry… but it was too much… too much»*1, тя избухна в смях, така че лицето й се покри с ветрилообразни снопчета бръчки, това си го спомням прекрасно, смееше се доволно и накрая изхълца: «You are right, you are right!»*2.
[*1 Съжалявам, но беше твърде много… твърде много. — Б.пр.]
[*2 Права сте, права сте! — Б.пр.]
— Всъщност никак не се е променила — отбеляза Клаудия. — Дори и бръчките.
Замълчаха.
— И кога смяташ да се прибереш?
— След известно време. Не се безпокой, щом разбера, ще ти кажа.
— Не ме лъжи! Изобщо не съм спокойна.
— Но тук е и Силвия!
— За нея после. Кажи истината — има някой, от когото се интересуваш. Познавам те.
— Както обикновено. Дочуване, мамо.
Затвори и отново се озова сред тишината и ромона на дъжда. Къщата изглеждаше по-скоро пуста, не просто задрямала, а тишината бе почти заплашителна. Как успяваше майка й винаги да предизвика у нея усещане за несигурност?
В гардероба до вратата намери един дъждобран, облече го и излезе в градината. Зае се да търси басейна. Зад гърба й остана покритото с чакъл пространство, откъдето морето едва се виждаше в далечината. Пое по една пътечка, която вървеше покрай стената отвъд балкона. Ръмеше. Дъждовните капки върху листата на дърветата блестяха. Средиземноморската гъста гора, която заемаше по-голямата част от градината, издаваше свеж и тръпчив аромат.
След един завой се разкри тухлената фасада на едноетажна малка вила, полускрита между дърветата. Изглеждаше затворена. Прозорците бяха малки и защитени с железни решетки на ромбове. Вратата бе от обковано с желязо дърво. «Ето къщата. Той живее тук, поне така каза, но навярно не е у дома. Предполагам, че сутрин излиза много рано.» Приближи се безшумно. Струваше й се невъзможно един млад, прекрасен, богат и много известен мъж да живее в толкова обикновена и уединена къща. Една самотна, дори тъжна къща. Тя надзърна през железните решетки и видя бели фотьойли и кожа, просната пред камината. Приличаше на хола на планинска хижа.
«Навярно тук води жените си — помисли си тя, — огън в камината, кожа пред нея, никаква опасност от изненади. Това е неговото тайно убежище. Но какво толкова мисля? Какво ме интересува? Момент… за да се стигне дотук, не трябва ли да се мине пред вилата, или съществува и друг вход?»
Имаше. Откри го лесно, докато обикаляше къщичката — точно отзад имаше дълъг полегат мост, който водеше към гаражите. Тежка порта с електронно заключване свързваше моста с друга пътека, която сякаш водеше право към зелената гора на хълма. «Значи има и друг път към вила «Палма», не е само този, по който идваме ние.» Вратата на един от гаражите бе вдигната; той беше празен. Другият гараж сякаш не бе заключен. Клаудия бързо стигна до края на моста и вдигна вратата.