«А, ето я! Сигурно това е голямата му любов!» Този луксозен автомобил. Клаудия не разпозна марката, но цветът я впечатли — син металик. Не обърна внимание и на номера, освен на двете букви, изписани след цифрите «СД». Затвори вратата и завърши обиколката си около къщата. Нямаше нищо интересно. В крайна сметка това бе просто идеалното жилище за един плейбой. Едно убежище в гората с огън в камината, тиха музика и напитки, и луксозна кола, за да се стигне дотук. Кой знае колко жени бяха идвали. Сигурно и в този момент имаше някоя.
— Брат ти обеща на онази фотографка да снима различните фази на следващата му операция на нос — заяви Инге, когато същата сутрин влезе в изследователската лаборатория на «Бел Еър».
— И аз й обещах да й разреша да снима лабораторията и градината с лечебните билки — отвърна Стюарт. — Какъв е проблемът?
— Аз отговарям за връзките с обществеността, затова разрешенията би трябвало да се дават по моя преценка.
Козметичната лаборатория се помещаваше в ниска и дълга сграда, разположена пред кучкарника, където се отглеждаха опитните животни за проверка на токсичността на продуктите. Имаше много стаи; асептични, бели, обзаведени с маси, покрити с пластмасов ламинат и претъпкани с уреди и компютри. Смесители и сложни апарати за измерване на еластичността и влажността на кожата стояха до класическите дестилатори, редици с епруветки и контейнери за проверка в сушилните.
Стюарт проверяваше току-що отпечатана серия от данни.
— Не се безпокой — каза той, без да отделя очи от числата. — Момичето може да снима, колкото си иска. От снимките никой не може да разбере прочутата техника на доктор Вайнес при извайването на върха на носа.
Стюарт се забавляваше. Не се доверяваше на Инге, но бе по-хитър от Върнън и не показваше своята резервираност. Нещо повече. Точно тези иронични закачки по отношение на Върнън предизвикваха у жената увереност, че открива прикритата злоба в изречените думи, която тя би могла да използва.
Всъщност злобата на Стюарт бе истинска, но това чувство не засягаше брат му. Бе насочено срещу деспотичната му баба, която предпочиташе Върнън и му осигуряваше пространството, предназначено за другите. «За сина й например, или за мен» — мислеше често Стюарт. И ако Ленард Вайнес сякаш не се интересуваше от друго, освен от издръжката, която майка му му определяше, то той имаше всички основания да се чувства равен с Върнън. Стюарт се занимаваше с изследователската работа. Вече три години екипът му формулираше новите козметични продукти, от които зависеха огромните печалби на «Ес Кей» и мястото й в първата редица. Освен това той имаше силен търговски нюх, който поне до този момент не бе оценен и използван.
— Това е, което съм наследил от баба си — убедено твърдеше. — От новото поколение аз съм човекът, който знае как се правят пари. Върнън пък е наследил артистичния дух на майка ни. Ако го бяха насърчавали, щеше да стане истински доктор Швайцер*, който свири на пиано вместо на орган.
[* Швайцер, Албер (1875 — 1965) — елзаски лекар — мисионер, теолог и музикант, работил в Африка. — Б.пр.]
Беше истина — Върнън не се интересуваше, нито пък имаше някакви амбиции към клиниката, нито по отношение на пластичната хирургия. Разрастването на фирмата бе в ръцете на други. «Засега» — обещаваше си Стюарт.
— Журналистката и фотографката играят в комбина със Саша — подметна Инге. — Историята за тази книга за хирургията изобщо не е убедителна.
— Защо? Смятам, че идеята принадлежи точно на брат ми. Преди време ми бе споменал, но се оплакваше, че няма време.
— Ох! Остави книгата и хирургията! За друга игра става дума! Още нямам доказателства, но съм убедена, че между Върнън и Саша съществува мълчаливо споразумение да отстранят всички от властта. Включително и теб. Продължавай да се занимаваш с кучетата и с мишките си и ще видиш!
— Дай ми само едно доказателство и ще ти повярвам.
Инге бе интригантка, но имаше и нюх. Трябваше предпазливо да прецени хипотезите й, но откажеше ли да я изслуша, веднага щеше да стане «неприятел» и да изпадне в беда.
— И Ленард е притеснен — продължи тя.
— Откакто се помня, в нашето семейство винаги е имало разправии, които засягат всички ни.
— Ти си уплашен и не искаш да го признаеш — настояваше Инге. — Не искаш нито да видиш, нито да чуеш. Не забеляза ли на вечерята как Върнън и журналистката си гукаха, а Саша не ги изпускаше от очи?
— И какво от това? Аз пък гледах фотографката, която ми харесва. А мъжът ти кого гледаше? Може би Базил Андрос, който вече има надмощие?