— И това! — Инге ядосано размаха ръка. — Само заради един рожден ден премина разстоянието от Ню Йорк до Париж и после до Ница.
— Ама какъв рожден ден! — Стюарт се забавляваше.
— Смей се, смей се. Ти не знаеш.
— Какво би трябвало да знам?
— Баба ти, моята свекърва, старата, накратко деспотът, който държи всички ни, е изготвила ново завещание. И не е само това. Тя разказва семейните истории на онази журналистка, даже и най-деликатните, най-тайните и естествено ги представя по своя си начин.
— Наистина ли? — Стюарт отново се засмя, но вече бе заинтригуван. — Ти откъде научи?
— Ленард ми каза — излъга Инге, но Стюарт не й повярва. Баща му бе съвършено безразличен и толкова влюбен в себе си, че не би могъл да измисли и една интрига. — Освен историите за пластичната хирургия…
— Какво още? Клюки? Скандали? Открила си скелетите и смяташ, че те не бива да видят бял свят? Ако е така, разказвай! — Гласът му звучеше безгрижно, но очите му гледаха внимателно.
Инге забеляза това, приближи се към него и заговори тихо, за да не се чува отвън.
— Ти не знаеш как баба ти е натрупала богатството си. Но аз знам. Направих някои проучвания и открих неприятни истини. За нея, разбира се. Истини, които не бива да се споменават. Дори трябва да бъдат забравени.
Тя замълча, сякаш се канеше да съобщи кой знае какво, но само отбеляза:
— Не разбираш ли? Не може да й се вярва. Смята, че е безсмъртна и е в състояние да разкаже всичко, само и само да задоволи желанието си да е в центъра на вниманието, както е било и навремето. Знам, че диктува спомените си. Това ти стига.
— Внимавай! Фотографката обикаля наоколо. Снима лекарствените растения. — Стюарт се обърна и замислено се загледа през прозореца. — Колко е мила, прилича на син щурец.
Инге мълчеше. Вече бе посяла семената на подозрението, а и не си струваше да продължава и да рискува той да я попита: «Кой от прислужниците във вила «Палма» е шпионинът ти?».
И Стюарт мълчеше. Не му харесваше, че мащехата му познаваше по-добре от него тайните на семейството. «Може би този син щурец знае повече, отколкото предполагам. Трябва да я държа под око.»
С рязък жест отвори прозореца, който гледаше към лехите в градината.
— Не! — извика той, сякаш я бе спипал на местопрестъплението. — Не снимай това растение! То е изключително.
— Но това е обикновен копър.
Той се засмя, опря се на перваза и го прескочи.
— Не това, другото. Валериана.
— Тези листа майка ми ги слага в салатата — подигра му се Силвия и вдигна фотоапарата на нивото на очите си. — Стой, не мърдай! Светлината е прекрасна… добре, сега тръгни към мен и ме гледай…
Снимаше, но същевременно проучваше стаята и забеляза вероломната Инге, както я наричаше. «Вие двамата май си говорехте, а? На чия страна сте? На същата ли?» Снимките, които бе направила по време на вечерята, й бяха достатъчни, за да долови кои са на една страна.
Глава 5
Саша Колмар бе уморена, но не можеше да спре. Спокойно трябваше да продължи да следва нишките на спомените си, без да се страхува. Празникът по случай осемдесетгодишнината й преди два дни бе предизвикал обратна реакция. Тя не се чувстваше добре — боеше се, че времето, с което разполага, е оскъдно. «Щом е така, Саша, побързай, ако искаш да събереш спомените си и своята истина в тази книга. Преди да се обърне страницата, трябва да се сложи ред!» Трябваше да преоткрие почти тридесет хиляди дни живот, да ги стисне в ръце и да ги остави да си отидат, защото те бяха безвъзвратно отминали. Само бъдещето още имаше стойност.
Взе касетофона и излезе от стаята. Беше ранна утрин. Прекоси партера на вилата и се отправи към къщичката на внука си. Тази нощ не бе чула колата му, нито шума от затварянето на вратата на гаража. Бе напълно възможно да е останал в «Бел Еър» или в малкия си апартамент в Монте Карло. Къщата наистина бе затворена и тиха. Тя извади един ключ от чантата, влезе и тръгна направо към кухнята. Направи си кафе и нагласи касетофона така, че да може да записва, без да се налага да говори с отчетлив глас. Чувстваше се по-добре — сама със себе си и разголена пред самата себе си, без прислужници или приятели като свидетели, защитена от анонимност, която й даваше сили да влезе в бой.
Бе почти сигурна, че във вилата, особено в нейната стая, има подслушватели, скрити в някоя лампа или в някой обикновен предмет. Навярно ги бяха инсталирали по време на дългия й престой в болницата. Знаеше също, че у дома й имаше доносник на Инге Бахофен. Бе се опитала да предотврати това, като симулираше сенилни приумици и смени цялата прислуга, с изключение на шофьора Никос, който бе нейната надеждна връзка със света. Слушаше и рядко казваше по някоя дума.