До този ден бе разказала на Клаудия спомените си от детството и младостта си, както и за срещата с Томас. Сега обаче приближаваше периодът, който тя наричаше «годината на бурите». И макар че досега никога не се бе отказвала от каквото и да е средство, за да постигне целта си, в момента нямаше сили да разкаже на висок глас случилото се преди двадесет и пет години. Клаудия щеше да прослуша записите — бе неизбежно, но това травмираше Саша по-малко, отколкото ако й го разказва направо.
«От нея ли се боя, или от самата себе си? — питаше се тя разчувствана, докато отпиваше от кафето си. — Може би е по-лесно да се справиш с някои трудности, отколкото да говориш за тях.» Сянката, ужасната сянка в живота й. Трябваше да съживи тези призраци, да застане лице в лице с тях и след това да се освободи. Дали това бе възможно? Натисна бутоните на касетофона и заговори бавно и тихо: «Омъжих се за Томас Вайнес, без да го обичам, но жените често прибягват до това, когато женитбата се оказва единственият начин да променят живота си. Той отчаяно ме обичаше, още от първия миг, когато ме видя, до последния си дъх. Бях неговата съдба, единствената му радост, но и неговото нещастие.»
Саша си пое дълбоко дъх, за да се окуражи, и продължи: Вярно е, че не го обичах, но дълги години му бях предана, бях привързана към него и му показвах дълбоката си признателност. Не аз бях приела живота му, а той прие моя. Не бях предвидимата и задоволена съпруга на един почтен американски адвокат, с хубава къща, красиви дрехи, която изпитва удоволствие от живота на средната буржоазия, към който се стремяха връстничките ми през тридесетте години. Оставих всичко това в ръцете на майка му, първо, водена от надеждата, че няма да ме ненавижда, а след това заради безразличието, което изпитвах към всичко, което не можех да превърна в средство, за да се издигна. Когато се роди Ленард, толкова приличаше на баща си, че пробуди обичта на Елиза. Ревнуваше ме дори за това, че го кърмя и направи така, че внукът й да свикне с биберона и храната, която тя му приготвяше. Не беше лесно дете. Елиза се превърна в робиня на капризите му, докато аз се стараех да сложа някакъв ред в програмата му и в претенциите му. Не успях. Двамата със сина ми не се обичаме. Всъщност той не бе мой син, а по-скоро дете на Томас и Елиза. Аз бях само средството, което му позволи да се появи на бял свят, да запълни семейството им и да продължи името Вайнес. Ленард не се отделяше от баба си. Сърдеше се, когато с баща му се опитвахме да отвлечем вниманието му от нея и избухваше в ридания. Елиза го оправдаваше: «С мен се държи като ангел, а с вас — като демон».
Тогава Арчи Дейвисън — изтъкнат бостънски адвокат, предложи на съпруга ми да му стане съдружник. Бяха му нужни познанията на Томас в областта на финансовото право, за да допълнят неговите в наказателното. Но Томас се колебаеше. Необходимостта да се намира в позната обстановка и сред познати хора го накара да предпочете ограничената и сигурна дейност в Нюпорт.
Дадох си сметка, че идва и моят ред — Ленард растеше, не исках повече деца и мислех съсредоточено върху себе си, както ме беше научила доктор Стийл. Нямах повече време за губене. Признавам си, че ласкаех суетата на Томас, като подчертавах, че предложението на Арчи е награда за професионализма му. Казах му, че още вярвам в него и винаги съм била убедена, че Нюпорт му пречи да разкрие своите възможности. А в Бостън щеше най-сетне да получи признанието, което заслужава. «Освен това — добавих аз — ще имаме наша собствена къща.»
— Но тази къща е и твоя — учудено ме изгледа той. — А мама? Не можем да й вземем внучето!
— Можем да й го оставим, докато е малък. Аз не съм егоистка, Томас. Пък и Бостън е само на стотина километра оттук.
Изиграх решаващата си карта една нощ, след като страстно се бяхме любили. Разкрих му проекта си: исках да отворя елегантен козметичен център, предназначен единствено за богатите бостънчанки. Добавих: «И Елизабет Арден и Хелена Рубинщайн са започнали така…». Като че ли техният пример не можеше да бъде поставян под съмнение.
— Кои са тези дами?
— Скъпи, те са като Ротшилд в областта на козметиката. Милиардерки.
— И аз трябва да финансирам тази твоя безумна мечта — въздъхна той.
— Не е мечта. Това е проект, върху който мисля от години.
— Кажи ми сумата.
Не исках да го уплаша.
— Първо трябва да се установиш в Бостън, в новата кантора, после аз ще се огледам, ще потърся подходящо помещение — трябва да е на централно място, но и да не е много малко, за да започна и…