За да намери парите, Томас продаде някаква собственост на семейството, която се намираше в запустял район, който след време щеше да стане индустриален. Майка му никога не ми прости това. Елиза мълчаливо предяви претенциите си към внука си като компенсация за самотата си, а аз като използвах трудностите около преместването, търсенето и обзавеждането на къщата, изоставих сина си във вампирските прегръдки на баба му. Другата му баба, моята майка, го виждаше рядко. Тя продължаваше да шие на старите си клиентки и приемаше с неудоволствие малките суми, които й давах с най-добри чувства.
В живота на едно семейство има ужасни и несъзнателни отмъщения и до известна степен Ленард заплати за амбициите ми. Всички платиха, включително и аз. Но другите никак не се интересуваха от целите ми, нито получаваха нещо в замяна. Със сигурност не и любовта ми.
И така, открих първия си козметичен салон в Бостън. В началото можех да си позволя да наема само едно момиче, което чистеше и отваряше вратите на клиентките. После в живота ми се появиха Розали Лучера и Базил Андрос. Дори съпругът ми си даде сметка, макар и изпълнен с недоверие, че вятърът бе започнал да духа в правилната посока — аз бях щастлива. Розали произхождаше от скромно италианско семейство. Беше кротка и хитра. За кратко време усвои занаята и стана моята дясна ръка. Колкото до Базил Андрос… е, думите не ми стигат, за да го опиша как изглеждаше, когато една сутрин позвъни в салона, за да ми продаде козметични продукти. Лицето му бе гладко и мургаво, очите му — тъмни и дълбоки и винаги беше готов да се усмихне.
— Аз съм грък от островите — каза ми по-късно, докато излагаше на показ стоката си. — Но семейството ми е от Македония.
За мен Македония бе толкова непозната, колкото и Калифорния, но той бе човек, когото разпознах, макар да не го бях виждала преди това. Имаше кестеняви коси, които контрастираха на мургавото му лице. Беше висок и слаб, строен като испански танцьор. И сега, когато го погледна, виждам го същия, макар че косите му са побелели и тежи поне с двадесет килограма повече. Базил никога не загуби дързостта си на вълк. Веднага се влюбих в нея… и в него.
Бе няколко години по-млад от мен. Не беше момче, а мъж, издръжлив и гъвкав като дивите животни, чиято способност да оцеляват поражда възхищение. Беше търговски пътник. Продаваше парфюми и козметика от известни марки, закупени на черно, а също така кремове и лосиони, произведени от малки фабрики, които бяха от достатъчно добро качество и не много скъпи. Продаваше ми всичко необходимо за процедурите, но за витрините ми настояваше да взимам стока от най-добрите марки, която продавах с добра печалба. Той ми представи Розали Лучера, като ми каза: «Ако я научиш на занаята, баща й ще й позволи да работи тук, тъй като мястото е пълно с жени. Нали знаеш, гръцките и италианските бащи са мнителни».
По онова време бях много красива, а Томас ми създаваше голяма сигурност. Бях омъжена за адвокат, майка на момче, притежавах козметичен салон, малък като бонбониера, но и елегантен в същото време. Това бе бизнес, който започваше да се изплаща. Всеки друг на мое място би почувствал, че е постигнал целта си, аз обаче знаех, че това е само началото.
Базилеус Андропулос, който в Америка бе опростил името си до Базил Андрос, все ми разказваше за острова си: «Той е един от първите, които се виждат, като се тръгне на север от пристанището в Атина. Местността е планинска, има няколко плажа, по които минават единствено овчарите със стадата си. Има един-единствен път. Той води от пристана на ферибота към главното селище. Всички млади мъже нарамват по една торба и тръгват по море. Често се връщат след години. Овчарите и селяните са много малко».
— И ти ли тръгна по море?
— Как не? Бях момче, товарният кораб пътува цели три месеца до Америка.
— А как ти дойде наум да продаваш кремове и парфюми?
— Бързо разбрах, че в тази страна красотата е монета, с която можеш да си осигуриш пари. Дори момичета, които имат оскъдни средства, са готови да си купят парфюм. Освен това търговията е занаят, при който срещаш море от хора. А в морето има и пирати.
— Пирати ли? — смеех се аз и се забавлявах от начина, по който описваше действителността.
— Да, тези, които си присвояват богатствата на другите. Човек трябва да ги познава и да знае, че са важни.
Незабравимите му игри на думи. Понякога ми бе нужно време, за да ги осмисля напълно. Базил доби навика да ме посещава рано сутрин. Носеше ми почистващи млека, кремове и тонизиращи препарати. Правех му кафе и му плащах на части. Говорехме си. Понякога ме гледаше с неизречено, но силно желание. Не направи никакъв жест. Един ден ме попита: «Защо не започнеш сама да произвеждаш козметика? Знам на кого можеш да се довериш. Ще сложиш името си и ще ги продаваш като алтернатива на продуктите на Арден и Рубинщайн. Опитай».