— Но как ще сложа върху етикета името си… Кинзачек? Никой не е успял да го произнесе — питах аз.
— Постъпи като мен — съкрати го. Или го смени. Но остави Саша, прекрасно име е.
Мислих няколко дни, после ми попадна списание със снимки от един европейски град Колмар. Порази ме едно гнездо на щъркели. Щъркелите са символ на плодовитост, продуктивност и щастие. Хареса ми това име Колмар, присвоих си го цялото, като оставих първата буква «К» — последен знак от славянското ми име. Така се роди Саша Колмар.
Базил накара да нарисуват женски силует с дълга рокля, който се удължаваше като чаша с високо столче. «Това си ти» — каза ми той и ме гледаше с тъмните си блестящи очи, които ме хипнотизираха.
Хвърлих се в прегръдките му и признах: «Базил, когато се любя със съпруга си, мисля само за теб».
Той мълчаливо ме положи на канапето, заключи вратата и ме целуна така, че трябваше да го помоля да се любим.
Ако не бях се любила с него, ако не бях се отдала на тази страст, щях да предам собственото си тяло. Томас ми бе дал сигурност и един син, а Базил ми показа коя съм аз. Върна младостта ми. Но това не бяха бурните времена. Родих се отново. Обичах Базил, не се страхувах и нямах скрупули. Това бяха дните на виното и розите и въпреки че по-късно, когато се чувствах потисната от трагедията и чувството си за вина, се опитвах да ги забравя, те пак останаха в спомените ми. А когато оставах без сили и без средства, се връщах назад. Казвах си, че и аз съм изпитвала любов, невинаги съм действала единствено водена от амбиции, че и аз имах сърце и тяло, а не само блестящ ум, който смила числата. Тогава се сещах как с Базил изчезвахме в Провиданс, Портланд, Уоруич и в други елегантни места по крайбрежието, дори прекарахме края на една седмица в планината във Върмонт. За отсъствията си от къщи имах добро алиби — представях продуктите си в дрогериите и организирах срещи в хотелите. Разговарях с продавачите в парфюмериите и с поканените дами, които винаги се завръщаха по домовете си с малък подарък от моята козметика. Базил ме напътстваше, подготвяше срещите, сякаш аз имах цял рояк помощници. Той ме представяше на своите клиенти. След като сключехме някоя сделка, търсехме малък усамотен хотел, в който отсядахме като госпожа и господин Андрос. В любовта Базил бе нежен и властен, а аз бях изпълнена с желанието да почувствам мъжа в себе си.
Ако някога е съществувала връзка, основаваща се единствено на страст, без илюзии или надежди, това бе връзката ми с Базил. Харесваха ми тялото му, жестовете му, нежната му грубост и свободата, с която се отдавахме един на друг, без всякакви задръжки. Измисляхме различни любовни игри, които ни възбуждаха, а след това — задоволени и успокоени — крояхме планове. Всички мечти и планове за бъдещето на «Ес Кей» се раждаха в леглото. Ще обичам Базил, докато съм жива, така както не съм обичала никого другиго!
Саша замълча за миг, обзета от силни чувства. За пръв път тези спомени излизаха на бял свят и това бе само началото. Приближаваха трудните дни. Дните на болка и решения. Наближаваше бурята. Налице бяха всички признаци. Трябваше да се примири с годините и с куража си. Чувстваше се неспокойна и разтревожена.
С възрастта слухът на Саша бе отслабнал, но не и способността й да долавя нечие присъствие. А наоколо имаше някой.
Тя тихо се изправи и веднага скри касетофона във филцовия калъф. Погледна навън и забеляза една сянка, която я изпълни със съмнения. След това чу кратък звук, сякаш някой бе докоснал клавиатурата на пианото. Остана неподвижна, без да издава присъствието си. След миг от пианото се разнесе прекрасна и дълбока мелодия, сякаш инструментът свиреше сам.
Не можа да познае сонатата. Тя бе едно меланхолично, разтапящо адажио, което изпълваше пространството, сякаш молеше за любов. Кой свиреше? Невъзможно бе да е Върнън. Той имаше по-енергичен удар. И освен това — защо свиреше по това време и с такава предпазливост? Хрумна й, че може да е някое от момичетата. Реши да провери. Надникна и видя малката фигура, почти скрита зад пианото — Беате. Свиреше със затворени очи.
Саша не се запита защо момичето е там. Трепетът, предизвикан от самотата и тъгата на това дете, които то пресъздаваше с музиката, бе по-силен. «Също като Едуина» — каза си тя и сърцето й се сви при спомена за обичаната и загубена снаха. Но защо Беате, която имаше пиано в дома си, идваше чак тук да свири? Нима очакваше някой да я чуе, след като в собствения й дом единственият човек, който й обръщаше внимание, бе нейната учителка, на която плащаха за това? И тя като Ленард навремето, а след това и Едуина, бе човешко същество, на което хората, които обичаше, не обръщаха внимание. И тя се сблъскваше с амбициите и арогантността на майка си и с безразличието на баща си. Саша имаше в семейството си доста самотници.