Силвия ядосано стисна волана.
— А сега аз ще те сложа на мястото ти! — Започна бързо да се движи на зигзаг по цялата ширина на пътя, а Клаудия беше ужасена и се бе вкопчила в седалката.
— Луда ли си? — викаше й тя. — Какво правиш? Престани! Да умра ли искаш?
— Искам това копеле да ме заобиколи и да видя кой е.
— Силвия, страх ме е!
— Извади фотоапарата от жабката и се обърни назад. Щом успея да се отдалеча, направи няколко снимки. Трябва ми номерът на колата!
Гласът й даде кураж на Клаудия. Тя хвана апарата, сви се, обърна се и снима през задното стъкло.
— Като променя посоката, се извий встрани и снимай! — отново й извика Силвия.
Маневрата бе много опасна. За щастие в насрещното платно нямаше кола. Силвия рязко смени посоката, като направи завой, а болидът, който ги преследваше, повлечен от собствената си инерция, продължи вдясно. В това време с треперещи пръсти Клаудия снимаше. Успяха да видят, че зад волана седи мъж, чието лице бе скрито под каска, и след този подвиг, който запрати микрата в банкета на насрещното платно, преследващата ги кола изчезна.
— Беше някой луд… — Клаудия се задъхваше. — Тоя искаше да ни бутне долу!
— Не! — поклати глава Силвия, все още възбудена от рискованата маневра. — Ако искаше да ни прати в пропастта… можеше да го постигне с един лек удар и тая бълха щеше да лети чак до Ница. — Превключи на задна, върна колата на пътя и спря. — Ама и тази червена буболечка с десетте си конски сили се справи добре. — Внезапно тя се почувства изтощена, изпоти се, но се усмихна и потупа приятелката си по гърба. — Този човек искаше да ни изплаши и… представи си — успя!
Силвия се гордееше със себе си, с хладнокръвието си и със способността си да управлява малката кола, като че ли е спортна и луксозна.
— Само да бях с ягуара на баща ми! — повтори. — Да вървим да видим кое е това копеле. Веднага се връщаме в Монте Карло и даваме да проявят филма.
Клаудия се замисли. Прегърна приятелката си и каза:
— Благодаря. Вече виждах как летим в пропастта.
— И още как! Със сигурност можеше да ни накара да полетим. Повярвай ми, този човек в действителност искаше само да ни уплаши.
— Мислиш ли? — Клаудия съвсем не бе убедена. — А защо сме сигурни, че е мъж? И кой може да иска да ни плаши?
— Ако си успяла да снимаш номера, аз ще го уплаша до смърт.
— Аха! Какво ще направиш?
— Ще вдигна шум. Ще видиш.
— Ти разпознаваш марката на колите от пръв поглед. Успя ли да видиш тази каква беше?
— Порше, син металик — уверено отвърна Силвия.
«Има много спортни коли син металик» — помисли Клаудия.
На следващата сутрин имаше нещо неестествено, почти заплашително в тишината на вила «Палма». «Може би аз не издържам повече на това абсолютно спокойствие» — мислеше Саша и се опитваше да прочете вестника. Клаудия бе в хола, слушаше записите и си водеше бележки. Силвия бе отишла до Монте Карло, за да вземе проявените филми от вечерта на рождения ден. Прислужниците както обикновено се движеха безшумно. Саша бе вече облечена, защото ненавиждаше да стои с пеньоар. Отново се бе сгушила в креслото на верандата и бе протегнала краката си. В сутрин като тази, когато слънцето блести и въздухът е сух, нейните осемдесет години й се струваха като някаква обида.
Бе неспокойна. Изправи се и даде на папагала Фриц, който беше върху стойката си, да клъвне няколко шамфъстъка. Фриц беше неин приятел и пазач, най-сигурният сейф в света. Но Саша трябваше да се пребори с безпокойството и предчувствието за надвиснала опасност, обзели я в мига, когато започна да диктува спомените си. Трябваше да изпълни това задължение, независимо от неприятностите, независимо от страха, че непредвидена сърдечна атака ще й попречи да стигне до една предварително определена дата — единствената, която още очакваше.
По-късно забеляза, че Клаудия е излязла и се е изтегнала на слънце, и когато Силвия пристигна и шумно премина през чакъла, Саша също излезе в градината, облечена в бежов ленен костюм и чадърче, с което прикриваше лицето си.
— Снимките са изобличаващи — шепнеше Силвия на приятелката си и ги нареждаше върху каменната маса.
Саша разгледа с интерес някои снимки от лабораторията и се усмихна при вида на Стюарт, който изскача през прозореца.
— Хубав е вторият ми внук, нали? Винаги е готов да се забавлява. При това много си приличаме в някои неща.
— В кои? — попита изненадано Силвия.
— Той е истински мениджър. Умен е и трупа пари, защото му харесва да го прави, а не от алчност. Пълна противоположност на Върнън, който не се интересува от парите.
— Защото ги има — отбеляза усмихнато момичето.