— Вярно е. Но има толкова различни начини да не се оставиш във властта на парите. — Саша взе голямата снимка с цялото семейство и се загледа в нея — тя бе застанала като кралица сред другите със своите диаманти и своите осемдесет години. — Добре. Не всеки ще доживее тази възраст! — бодро призна тя и огледа лицата на снимката. — Липсва Беате.
— Да, детето го няма. Но само тук, на последната снимка. На другите стои до майка си.
— И тази снимка на Беате до пианото е хубава. — Саша подаде снимката на Клаудия, която потърси погледа на Силвия с неизречен въпрос: «А снимките на колата? Не станаха ли?».
Бяха решили да не споменават пред никого за случилото се, преди да разберат кой е човекът, когото Силвия наричаше копеле и който ги бе уплашил. По-късно, когато бяха сами в стаята на Клаудия, тя измъкна от чантата още един плик.
— Ето я колата. Снимките не са много ясни.
— Лицето не се вижда, каската има тъмна козирка. — Клаудия се втренчи в силуета зад волана. — По раменете обаче съдя, че е мъж.
— Можеш ли да различиш номера?
— Не изцяло, последните три цифри, дори буквите… Господи! — Тя пребледня от вълнение. — Тези две букви «СМ»! Това е номерът на Върнън, числата не помня, но буквите ми направиха впечатление. И колата има същия цвят.
— Тогава е бил той — въздъхна Силвия.
Клаудия мълчеше.
— Трябва да вървя, мадам ме чака — изрече бързо, след като се съвзе. — А ти не казвай на никого. Завърти се около къщата на Върнън и хвърли един поглед на гаражите. А аз междувременно… А! Защо ми каза, че снимките са изобличаващи?
— Защото на последната липсва малката. Измъкнала се е, без да се усетим. Значи е напълно възможно тя да е взела записите.
— Така ли мислиш?
— Не ми харесва тази позьорка.
— Но тя е много красива — възпротиви се Клаудия. — Сигурно е едно нещастно дете.
— Красива, нещастна… пак си остава позьорка — не отстъпваше Силвия.
След това излезе в градината и започна да обикаля насам-натам, преди да се промъкне през плета, който ограждаше едната страна от къщата на Върнън. Не й отне много време да се добере до гаражите, които бяха широко отворени. И празни.
— Бях започнала да разказвам за женитбата си — поде Саша. — Бе един добър брак, чак до последната година преди трагичната смърт на Томас.
— Защо трагична? Катастрофа?
— Самоуби се — безстрастно отвърна Саша. — Нямаше и петдесет години.
Клаудия преглътна новината и хладния, безразличен тон, с който бе съобщена. «Когато си спомня нещо, което още я разстройва, думите й падат като камъни» — заключи тя.
— Но сега не ми се говори за Томас. Искам да ти разкажа за най-съзидателния период от живота ми, когато произведох първите си козметични препарати и създадох основата на богатството си — неочаквано тя се усмихна на някакъв щастлив спомен. — Първите ми продукти «Дю Дю» и «Алабастър» — хидратантен крем за лице — същинска роса, и крем за ръце, който придаваше прозрачна бледност на кожата, защото съдържаше каолин. Исках да бъдат луксозни. И двете бяха сложени в кутийка, обвита със син атлаз — в китайско синьо, което след това нарекоха «синьо Колмар». За представянето им наех една зала в най-елегантния хотел в Бостън. Не беше много голяма, може би защото се страхувах, че няма да има достатъчно хора или пък защото исках да постигна някаква близост с клиентите си. Дойдоха толкова много хора, че залата се оказа малка. Това беше първият ми истински успех и той откри пътя на моята козметика, защото при представянето на продуктите инстинктивно говорих за красотата и любовта. Почувствах как лека-полека атмосферата се насища с чувственост и задоволство. Казвах неизричани дотогава неща. Обяснявах как и защо една жена трябва да обича сама себе си, ако иска да бъде красива. Само по този начин, като се обича и се грижи за себе си като за най-ценното нещо на този свят, може да бъде сигурна, че ще бъде харесвана и обичана. Днес всички психолози — истински и самозвани — описват тези прости истини, сякаш са ги открили самите те. Но тогава всичко бе ново. Хората тогава бяха прекалено морални. Аз не подхождах директно към красотата, любовта и секса, но същевременно повишавах температурата, женското задоволство, желанието да прелъстяваш и да бъдеш прелъстявана. Моите кремове подхранваха тези наслади и се оказаха недостатъчни за всички заявки. Събирах адресите и имената, за да ги изпратя след това по пощата. И така, аз поставих началото на една традиция, която разработвах и обогатявах през годините, като изпращах мостри, писма, новини и покани. Бях открила, че сексът и любовта са коловозите, по които моята козметика ще стигне далеч.