— Интуиция за маркетинг — усмихна се Клаудия.
— Тогава тази дума не беше на мода — вдигна рамене Саша. — Веднага обаче се появи проблемът за производството и инвестициите. Ако исках големи печалби, аз трябваше да произвеждам. Нужен ми беше химик, способен да разработва оригинални формули, трябваше да създам една фабрика и ми трябваха капитали. И тогава открих Базил Андрос.
— Базил Андрос? Онзи хубав грък, който бе на празника ви?
— Точно той. Беше моят Меркурий с жезъл и криле. Може би някой ден ще ме разбереш.
— Защо не мога да разбера веднага? — засмя се Клаудия.
Саша не отвърна на усмивката й.
— Защото признанията, дори и желани, имат своето време. И своята интимност. — Изгледа строго момичето, сякаш за да го смъмри, че я прекъсва. — Онова, което направи Базил, бе безразсъдно и дръзко. Но аз никога не съм се разкайвала, защото след това разполагах с повече от един милион долара.
— Каква сума! — възкликна Клаудия. — Колко милиона щяха да са днес?
— Няма да ги броим. — Саша сви рамене. — Започнах с една малка фабрика, която вече не съществува, в индустриалната зона на Бостън. Канцелариите също бяха там — над лабораторията, и аз разделях времето си между козметичния салон в центъра и производството. На практика почти не се прибирах у дома. Не спях, не си разрешавах развлечения. Непрекъснато работех. Бях обсебена от необходимостта да «правя пари». Бяха героични години. Години, които ми се иска да преживея отново. След това Розали, която беше дясната ми ръка, се омъжи за Базил и двамата се преместиха във Флорида. — Саша замълча и помръкна.
— Базил Андрос се е оженил за вашата сътрудничка?
— Да. Родиха им се четири деца, а той натрупа несметно богатство — усмихна се тя, сякаш случилото се е било неизбежно. — Четири деца.
— А вашият син, мадам Саша? По това време Ленард трябва да е бил вече голямо момче. Не говорите много за него, мадам.
Възрастната дама забеляза, че когато Клаудия й казваше «мадам Саша», проявяваше може би нещо повече от обикновена резервираност.
— След смъртта на баща му изпратих Ленард в специален колеж, далеч от дома. Аз вече не живеех в Бостън, град, който никога не ми е харесвал. Беше елитарен град, но аз имах нужда от пространство, от движение и от анонимност. Тогава се преместих в Ню Йорк и наех малък апартамент в Манхатън, на Четиридесет и четвърта улица. Спомням си, че пред нас имаше хотел, посещаван от бизнесмени и журналисти, а в близката кооперация имаше танцова школа. През прозорците виждах учениците, които усвояваха първите стъпки на бостън и латиноамерикански танци. Една вечер забелязах една мулатка, която се кълчеше в странен танц. Беше се появила и самбата.
— През коя година?
— Никога няма да я забравя — 1941. В Европа вече се водеше война. Ние преживявахме години на възход, докато над вашите къщи се сипеха бомби и Хитлер крещеше речите си. Производството на оръжия ни извади от депресията. Парите отново се завъртяха. Аз представих новия си крем «Вечна младост» и това обещание не бе рекламен блъф. Тогава Управлението за контрол над храните и лекарствените средства не ни спираше с толкова правила, затова във формулата бе включена и малка доза хормони. Бурканчето беше синьо, а на кутията имаше женска глава с тюрбан. Дизайнът на епохата. Днес тези бурканчета и кутии се търсят от колекционерите. След Пърл Харбър войната засенчи слънцето и за американските жени и те се утешаваха с козметика и парфюми. Роди се идеята за първия ми парфюм «Безкрайност». Много американци си го спомнят като парфюма на жената, която ги очаква и слага по една капка от него в любовните си писма.
Праистория. Клаудия слушаше очаровано разказа за отминали години, за една война, толкова далеч във времето, колкото са и пуническите войни, и за която не си спомняше да е гледала дори филми по телевизията, защото тези спомени не й принадлежаха. Дори майка й бе родена след това, в епохата, когато Италия бе възвърнала благоденствието си (така казваше Алма) и стоеше на прага на икономическия си подем. За тях войната беше история, измислена за телевизията.
— Слушаш ли ме?
— Да, увлекателно е. Вие сте живяла през целия век, а за мен времето до 1968 година е само една легенда.
— Човек трябва да остарее, за да проумее, че историята непрекъснато се повтаря. — Саша сведе глава. — Това е привилегия, за която се плаща. — Естествено, през петдесетте години моята фабрика се разрасна. Тогава имах усещането, че светът е мой. Мой! Можех да изнасям продуктите си в Европа, в Близкия изток, в Азия… Само синът ми да притежаваше една десета от ентусиазма ми! По онова време бе двадесетгодишен. Учеше в един колеж във Филаделфия, но единственото, която му се отдаваше, бе голфът. Беше невероятен, съгласна съм. Вече се отличаваше в младежките турнири, но само толкова. — Саша млъкна, сякаш разколебана. — Спечели и турнира «Медал», Норт Плей и оттогава е шампион, но когато го питах какво смята да прави, той ми заяви с удоволствието и тона на баба си — онази глупачка, която бе сноб като повечето от бостънчанките, които толкова обожаваше: «Достатъчно е, че в семейството има един, който прави пари». Никога не ми е харесвал, защото не обичам нищожествата.