— Прегладнял съм.
Гърлото на Клаудия бе така свито, че тя престана да се храни. Силвия забеляза това и повдигна вежди.
— Следобед поработихме добре — обяви Саша със задоволство и изпи половин чаша вино, колкото Върнън й позволяваше. — Ако продължаваме така, книгата ще бъде готова преди края на годината.
Шест месеца! Клаудия широко отвори очи. След последните случки вила «Палма» й се струваше твърде опасна.
— Още не съм видял първата глава — каза Върнън.
— За да работя добре, се нуждая от компютъра си — прекъсна го Клаудия. — Ще завърша първата глава и после възнамерявам да си отида у дома за няколко седмици и да подготвя материала поне до сватбата на мадам. Последвалият период обаче трябва още да се проучва задълбочено.
— Задълбочено?! — попита Прекрасната лейди.
— Да. Имам чувството, че липсва връзката между отделните събития. Или греша?
Саша мълча в продължение на няколко минути.
— Ще получиш други касетки, които записвам сама. Ще разбереш всичко.
Като изпи плодовия си чай, Саша се оттегли. Така направи и Силвия. Беше ясно, че доктор Вайнес не е тук заради тях двете. Когато останаха сами, Клаудия замълча в очакване. От време на време поглеждаше този мъж, който едновременно я привличаше и тревожеше и още по-остро усещаше неудобството, дори терзанието, което я владееше заради недоверието й към него. Смело срещна погледа му. После отмести очи към ръцете му, които си играеха с чашката за кафе — крехка черупка от бял порцелан. Не знаеше дали недоверието й бе оправдано, или бе само предпазлива — инстинктивна защита от собствената й нежност и уязвимост, от готовността й да се оттегли. Клаудия веднага разпознаваше кога един мъж й харесва — тогава сетивата й бяха готови да реагират, а тя страстно пожелаваше тялото му. В миналото болезнено бе преживяла една раздяла и сърцето й бе наранено.
— И така — внезапно заговори Върнън, — ти ми поиска доказателства. Нямам друг начин да спечеля отново доверието ти, което ти ми отказваш, или поне да се опитам… освен да ти разясня същността на враждебността, която се появи в нашето семейство преди две години.
— Преди две години?
— Когато Саша се разболя — уточни той, като се приближи до Клаудия и заговори тихо. — Страхувахме се, че няма да оздравее напълно… няма да възвърне способността си да разбира и да властва. Както за щастие е днес. Но на нейната възраст…
— Инфаркт ли беше?
— Да кажем, че беше инфаркт с усложнения. Можеше да се превърне в развалина. Накратко, докато беше в болница, баща ми и Инге бяха сложили ръка на личните й документи. Инге откри едно ръчно написано завещание, в което Саша отменяше предишните си разпореждания. Беше решила да раздели фирмата между Стюарт и мен, а на Ленард оставяше само десет процента от цялата собственост и други десет процента на Беате, но когато стане пълнолетна. Дотогава имуществото щеше да бъде управлявано не от баща й, а от мен. Това разкритие вбеси Инге. Баща ми се задоволи да каже: «Това завещание е делириумът на една склеротичка и няма никаква стойност. Достатъчно е да се скъса». И наистина, повече не го видяхме. Но историята не завършва с това — продължи Върнън с безстрастен глас. Той сякаш не разказваше за своето, а за някое друго семейство. — Не завършва с това, защото баща ми и Инге потърсиха консултация с един лекар, с цел да се установи, че баба ми не знае какво прави и какво иска. Болестта, слабостта, годините… бяха достатъчни, но ние със Стюарт се противопоставихме. От този миг между двата лагера на семейството избухна война. Тайна, но безмилостна! Инге и нейният покорен съпруг, от една страна, Стюарт и аз — от друга, в качеството ни на бодигардове на баба ни.
— В такъв случай мащехата ти е тази, която иска да си тръгна, а не ти — измърмори Клаудия.
— И аз, Клаудия, и аз. — Той сведе глава. — Когато те видях да идваш, така стремителна, импулсивна, честна… Ти беше така далеч от всички тези интриги и аз се надявах да откажеш парите, които ти предложи баба ми, и да си тръгнеш веднага.
— Ти би ли го направил? — смръщи се тя. — Не, не вярвам. Освен това ти си привилегирован — имаш пари, добро положение, способен специалист си. Обаче всичко това ти е паднало от небето.
— А на теб досега какво ти е липсвало? — веднага попита Върнън. — Може би си била гладна, студувала си, имаш осуетени планове, а не семейство, образование, което си желала, и професия, която обичаш? Не съди прибързано, Клаудия. — Той бе развълнуван. — Нещо повече. Изобщо недей да съдиш, в противен случай ще бъда принуден да ти кажа, че понякога дори и богатите плащат, без да имат вина.