След това Върнън продължи да говори бавно, но непоколебимо, сякаш неговата реакция бе отприщила реката на спомените.
— И баща ми е станал жертва на Саша. Как би могъл да се изгради като личност, ако майка му е била такава? Майка, която не ти помага? А Саша, знаеш ли, наричам я така, защото не съм в състояние да я нарека «бабо», никога не е помогнала на сина си, дори го е пренебрегвала и естествено, е живяла така, сякаш той не съществува.
— От малкото, което знам, смятам, че това е вярно — промълви Клаудия, която като че ли бе разбрала, че не бива да съди прибързано.
— Разбира се, Саша е много способна да намери убедителни оправдания, но остава фактът, че е двойствена личност. Нейните тъмни, егоистични, а дори и жестоки черти са факт. Мнозина, когато говорят за времето на нейния блясък, я наричат dark lady*1, но аз знам, че освен това е една ериния*2, която не разкъсва за отмъщение. Тя е и добър фехтовач, който нанася удара, още преди да бъде нападнат…
[*1 Dark Lady (англ.) — тъмна, загадъчна жена; фатална жена. — Б.пр.]
[*2 Еринии (древногръцка митология) — богини отмъстителки, които преследват и измъчват извършилите престъпление. — Б.пр.]
Клаудия слушаше внимателно този блестящ и жесток анализ.
— Много я обичам — призна той. — Саша е направила много, натрупала е огромно богатство за всички нас. Но самотата и страданието, липсата на емоционално равновесие в живота й са оставили следи. Както се случи с мен, макар че тя нямаше вина. Когато бях на осемнадесет години, загубих майка си. Видях я как става лека и безплътна, преди да умре, покосена от дълга и трагична болест, каквато не можеш да си представиш. Междувременно, докато беше още жива, баща ми се свърза с красивата й медицинска сестра — виенчанка. Ще разбереш. Инге, за която той незабавно се ожени и я въведе в семейството и фирмата, поддържаше неговите цели и правеше интриги. Сякаш това бе компенсация за липсващите му амбиции. А сега Инге изгаря от нетърпение. Тя иска властта, която винаги е принадлежала на Саша, на Прекрасната лейди.
— Разбрах го, усетих го веднага — призна Клаудия. — И когато ти говориш за гнездо на пепелянки, виждам нея.
— Това е семейство Вайнес — възкликна Върнън. — Семейство за пример. То, както сама видя, се събира на всички рождени дни на шефката и пее «Честит рожден ден!», фотографира се и се усмихва. Едно семейство, което се бои от спомените на Саша, защото има прекалено много сенки, които могат да изплуват от миналото.
Дълго време Клаудия не продума.
— А какво е това, което знаеш ти, но другите не знаят? — Внезапно тя си даде сметка, че въпросът й е недискретен, дори интимен, и побърза да добави: — За втори път не ми остава нищо друго, освен да те помоля за извинение. Дори и за днес сутринта. Много те бива да ме караш да се чувствам виновна.
Върнън се изправи, приближи се към остъклената врата и се загледа в градината.
— Върви си, Клаудия, вземи си бележките и касетите, и върви да работиш някъде надалеч — каза й, без да се обръща.
— Ако остана, какво рискувам? — Тя също се изправи и се приближи до него.
Върнън се обърна, вгледа се в лицето й, в тъмните очи с азиатска форма, чийто блясък го бе поразил още при първата им среща.
— Какво рискувам? — повтори тя. — Отговори ми: живота си ли залагам? Спокойствието? Парите ми?
— О, веднага бих наредил на банката да ти ги изпрати, където искаш — увери я веднага той.
— Каква глупост! — въздъхна тя гневно. — Не това рискувам! — Тя му пожела лека нощ и му обърна гръб, без да изчака отговора му.
Коридорът бе почти тъмен, дори от стаята на Силвия не се виждаше светлина. Нямаше желание да разговаря. Изпитваше онази добре позната умора, която се поражда от чувството на безсилие и непреодолима тревога. Замислено отвори вратата на стаята си и бе почти заслепена от светлините на лампите и аплиците по стените. «Какво трябва да забележа?» — запита се тя, като се спря на прага. Всички тези светлини, музиката… Струваше й се, че някой нетърпеливо я очаква. Дали имаше някой в хола?
Очакваше да чуе звъна на телефона както през нощта, когато пристигна, но това бе абсурдно. Или нейният поздрав бе твърде хладен и враждебен? Влезе, изпълнена с подозрение. От радиото се носеше весела музика — едно ноктюрно. Холът бе празен. Леглото бе оправено, а върху възглавницата бе оставено руло с листове, привързано с атлазена панделка.
Приближи се, но се поколеба да протегне ръка, сякаш това руло бе змия. След миг обаче развърза панделката. Листовете се измъкнаха като че ли бяха обзети от нетърпение да се освободят и да й предоставят съдържанието си. Бяха фотокопия от вестници на английски език. Виждаха се огромни заглавия: «Съпруга убийца?», «Една майка е под обвинение». И още: «Фаталната славянка убива?». Навсякъде бе поместена снимката на Саша Колмар като млада — руса, красива… облечена в траур. Копията бяха десетина, от ежедневници и седмичници от 1941 година.