«Саша Кинзачек, се казваше в статията, е позната като Саша Колмар, измислено име, за да се подобри представата за нея.» Свекърва й бе предоставила сериозни причини за враждебността и озлоблението между нея и съпруга й заради финансови загуби, причинени от инвестициите на Томас Вайнес. За съжаление спекулациите на борсата се бяха оказали отрицателни, но не по вина на адвоката Вайнес, който бе добър професионалист. След това той бе ипотекирал къщата, която от три поколения принадлежеше на семейството му, за да възстанови на съпругата си загубената сума, която бе част от печалбата й. Той имаше и застраховка «Живот» за петстотин хиляди долара, направена в полза на Саша. За съжаление въз основа на това се изграждаше хипотезата на обвинението — знае ли тя за застраховката или не? Саша твърдеше, че не знае, но свекърва й бе на противното мнение, уверена, че синът й не е криел нищо от съпругата си, на която се подчинявал напълно и в която бил влюбен. Бе трудно да се докажат обвиненията на отчаяната майка, но в морален план оказваха своето влияние: «Снаха ми е преструвана, лъже с такава лекота, с каквато диша. Тя манипулираше сина ми, редуваше кавгите с фалшиви прояви на нежност. Скъпо ми излезе да му отварям очите. За съжаление Томас се затвори в себе си и ставаше все по-меланхоличен. Сигурна съм, че тя го е убила и дори да не бъдат открити доказателства, аз ще продължавам да викам до последния си дъх, че тя е убийцата!».
Обвиненията й не се основаваха на никакви доказателства. Журналистът пишеше, че разследването обмисля и други възможности — дали Саша е имала съучастник. «Уместен въпрос, единственото допустимо» — помисли си Клаудия, но не откри следи от това съмнение в другите материали. Струваше й се много странно.
Остави върху покривката на леглото току-що прочетените листа. Бе поразена от тази история и въпреки всичко съзнаваше, че не се е докоснала до истината. Приличаше й на трилър, видян по телевизията. Може би се дължеше на отминалото време — повече от петдесет години. За Клаудия това сякаш се бе случило в друг век. Да, възможно бе тези факти да са верни, но може би те всъщност бяха измислени или изопачени. Три-четири копия от стари вестници не бяха достатъчни като доказателство за автентичност.
Клаудия знаеше много добре, че е възможно да се пренареди страницата на някой вестник, като се подправят текстовете. Една страница съдържа заглавия, подзаглавия, колони с олово — които се странират в печатницата. Толкова пъти бе виждала как се прави, когато тя и съучениците й отпечатваха вестника на училището. «Преди да се появят компютрите, се работеше с олово» — казваше един от преподавателите им, който бе в професията повече от четиридесет години. Но ако тези страници бяха фалшифицирани, кой си бе направил труда да го направи и защо? Само за да я уплаши и да я накара да помисли, че работи за една убийца? Или по-вероятното — каква ужасяваща тайна би могла да изскочи от спомените на Саша Колмар, за да оправдае положените усилия да се сложи край на писането?
«Може би трябва да взема тези листове и да й ги покажа. А може би точно това се очаква да направя.»
Клаудия бе сигурна, че това бяха празнините в разказа на Прекрасната лейди.
— В такъв случай вярвам ли й? — запита се тя на глас и се учуди. «Всъщност признавам, че е възможно да е убила съпруга си. Да, възможно е. Но като оставим това, този, който ми е изпратил копията от вестниците, се опитва да ме накара да се усъмня, че тя е потенциална убийца. А аз спя под нейния покрив.»
Инстинктивно се изправи и тръгна към стаята на Силвия. Спря се и се върна назад. «Остави я да си почива. Веднъж вече я изложи на опасност на Корниш» — каза си Клаудия. Беше сигурна, че както преследването, така и появата на тези листове бе работа на един и същи човек. Но на кого?
И ако сега прекосеше градината и отидеше с документите при доктор Вайнес, вече знаеше какво ще й каже: че е много лесно да я накарат да повярва на каквото и да е. Освен това се предполага, че Саша е невинна. Макар че самият той да бе признал, че има много призраци и сенки, които могат да изплуват от миналото.
Клаудия събра всички листове и видя, че към последния има още един. Отдели го и едва не подскочи, като видя върху бялото поле червен надпис с печатни букви: «ПРОДАДЕ СЕ!». Една стрелка отправяше това обвинение към едно име, което бе изписано в кратката статия в лявата страна на листа — съдията Пиърс.
18 юни 1941 г.
Саша Кинзачек бе оправдана по отправените към нея обвинения от страна на госпожа Вайнес за предполагаемото й участие в убийството на сина й — адвоката Томас Вайнес, намерен мъртъв в кабинета му рано сутринта на 17 януари. По време на следствието не бяха открити доказателства, които да оборят хипотезата, че смъртта е настъпила в резултат на самоубийство. Според свидетелските показания на доктор Линдън адвокатът Вайнес е страдал от остра депресия с повтарящи се кризи. Това бе прието като определящо от водещия следствието съдия Пиърс и той реши да го прекрати. Вдовицата на адвоката Вайнес напусна града, без да направи коментар.