— Каква ирония!… Те са я разкъсали — промърмори Клаудия.
А малко преди това дори и тя бе готова да приеме прочетеното за чиста монета. Опасното и ужасяващо въздействие на отпечатаните думи! Отвъд злонамерените коментари и тенденциозната интерпретация фактите навярно бяха тези, но каква беше истината?
Зави отново на руло листовете, прихвана ги с ластик и ги захвърли върху писалището. Чувстваше се безсилна и отвратена.
— Откъдето и да се погледнеш си в… лайна! — възкликна тя и даде изблик на чувствата си. — Тук не се диша, човек дори не може да помисли…
«Остави си дванадесет часа да размислиш» — бе казал баща й. «Добре. А после? И защо трябва да отсъждам за нещо, за което засега знам само, че някой държи да науча? Със сигурност е така — някой се надява, че няма да мога да заспя.»
Освен това тези призраци от далечното минало, които сякаш нямаха нищо общо с настоящето, се появяваха отново като загадки. Те поставяха много въпроси. Затова Клаудия заспа едва на разсъмване, а когато се събуди, стаята бе залята в светлина и из къщата се чуваха обичайните шумове. Стана и веднага надникна в стаята на Силвия. Леглото й бе празно. Излезе в коридора и се отправи към верандата, където обикновено закусваха.
— Колко е часът?
— Пий! Ще се събудиш. — Силвия й наля кафе. — Ако беше станала една минута по-рано, щеше да й кажеш «довиждане».
— На кого?
— На нея — на Прекрасната лейди. Елегантна, изправена и непоколебима, сякаш е с десет години по-млада.
— Къде отиде?
— Кой знае? Каза ми да ти предам, че е оставила някакво съобщение в библиотеката.
Внезапно, без дори да осъзнава какво прави, Клаудия погледна телефонния апарат върху масата на верандата. Светеше контролната лампичка. Някой говореше по централния апарат в библиотеката, единственият, който не можеше да бъде подслушван. Тя безшумно се изправи и сложи пръст на устните си, за да даде знак на Силвия да мълчи. Измъкна се в коридора, който водеше към библиотеката, и спря пред вратата.
Чу женски глас. Не се разбираше какво казва, но тонът бе спокоен, сякаш се водеше личен телефонен разговор.
«Кой говори?… Или слуша съобщението, оставено за мен?»
Леко завъртя бравата и през пролуката вече чуваше ясно гласа.
— Не знам нищо друго. Само това, което вече ви казах. Тази сутрин някой позвъни на мадам в стаята, тя изслуша всичко и каза само: «Всичко готово ли е? Добре, ще дойда». Нищо повече. После повика шофьора и след няколко минути тръгна. Да, сама. Двете госпожици са тук, в къщата. Почакайте… — Гласът замлъкна.
Клаудия светкавично се отдръпна от вратата и тръгна към верандата. Малко след това се появи една прислужничка, за да прибере чашите. Клаудия помоли за още кафе.
— Какво стана снощи, Флорет? — усмихна й се тя. — Чух някакъв шум, сякаш някой вървеше из градината…
— Не знам, мадмоазел. Аз спя от другата страна, в една стая близо до спалнята на мадам. В случай че й потрябвам през нощта.
— Аха…
Гласът, същият глас! Стая до тази на Саша, вратата е винаги притворена, за да чуе евентуалното повикване на възрастната дама. Това е доносницата. Беше сигурна. Клаудия се усмихна и се прозя.
Същата сутрин лимузината на Саша Колмар премина кръстопътя, водещ към «Бел Еър», и се отправи в посока към Ница.
— Направи няколко обиколки из стария град — нареди Саша на шофьора Никос. — Както преди. Приятно ми е да погледам хората.
— Вече е пешеходна зона, кирия*, не може да се мине с кола.
[* Кирия (гр.) — госпожо. — Б.пр.]
— А, и откога? Тогава се завърти наоколо. Видя ли дали някой не ни преследва?
— Гледах внимателно още откакто тръгнахме — никой.
По-голямата част от старата Ница бе затворена за коли, а вътрешният периметър бе така многолюден, че Саша развълнувано си даде сметка колко й липсваха хората. Всякакви хора, които живеят, движат се по своите разписания, срещат се, поздравяват се или не си обръщат внимание. Въпреки всичко се усещаше присъствието на другите, което дори и да бяха сами, им даваше усещането за съпричастие. Хората стояха пред магазините, помитаха тротоарите пред тях, мъжете четяха вестници, жените купуваха хляб и питки, а децата тичаха натам-насам по улиците. Вече носеха платнени шапчици на главите си, а в ръцете си държаха пластмасови кофички. Беше лято. «Две години, загубих почти две години от живота!» — каза си Саша. Обърнеше ли се назад, струваше й се, че времето от мига, когато я спасиха от инфаркта, до преди няколко седмици, е като бездна. Един дълъг застой сред мъглата, един безмълвен и неприятен разговор със смъртта! «Как можах до такава степен да престана да обичам живота, че да не си дам сметка, че си отивам?» Всеки ден бе като леко спускане надолу, едно потъване в загубата на самата себе си. Срамуваше се от това. Срамуваше се тя, която е била винаги силна и бдителна. Разхищение, истинско разхищение!