Върнън я спаси, както се постъпва с човек, който е на път да се удави и го измъкваш, като го хванеш за единия крак…
— Тези приспивателни капки… в клиниката ли ти ги предписаха? — беше я попитал.
— Да, защото не спях. Но от известно време, щом ги взема, ме обзема летаргия. Нямам сили да вдигна дори ръцете си, нито да подредя мислите си. Само чакам да умра.
— Да умреш? — Той четеше състава и предписанието на лекарството. — По колко капки взимаш?
— Не знам. Двайсет. Трийсет. Понякога имам чувството, че са сложили повече в чашата ми. И вкусът е друг.
— Въобразяваш си. Но край на лекарствата!
— А ако не мога да спя? Нощите са безкрайни, задъхвам се и имам пристъпи на страх. Капките ме успокояват, но после съм така изтощена, че почти не мога да говоря…
— Трудно е да те лекува човек, бабо. Не се храниш, не искаш медицинска сестра, нито денем, нито нощем…
— При майка ти имаше сестра, помниш ли? Само й помогна да умре по-бързо.
— Все пак остави това приспивателно. Аз ще ти предпиша нещо по-подходящо. Щом не желаеш, няма да имаш сестра. Нощем ще стоя при теб, докато не заспиш.
Върнън не искаше да слуша подозренията й, не подкрепяше измислиците, не желаеше да се говори за миналото и правеше приятно настоящето с ясните си и спокойни решения.
«Изцери ме с любовта си — говореше ми, хранеше се с мен, караше ме да чувствам, че още съм жива. Другото го прави Клаудия.»
Саша се възраждаше, всичко се връщаше на мястото си, сякаш времето по скандален начин бе обърнало пясъчния часовник и дните на здравето, на силата и на живота бяха възкръснали в тази прекрасна утрин. «Както някога, както някога, когато усещах живота, надеждата, когато очаквах следващия ден!» Енергично изправи гръб. Потръпна, очите й потъмняха, чертите на лицето й станаха по-твърди. Сякаш се появяваше друга Саша. «Сега ще разберат, ще се досетят, че приближава денят на разплатата!»
Погледна часовника си.
— Заведи ме до гръцката черква и се връщай у дома — каза тя на Никос. — Ще те уведомя кога да дойдеш да ме вземеш.
Нямаше нужда да му препоръчва да бъде дискретен.
Кап Фера — между Ница и Монте Карло, е така наситен със зеленина, че те кара веднага да предположиш, че там могат да се сгушат само скъпи къщи. Между тях имаше една немного голяма, но с невероятна архитектура. Тя показваше между дърветата светлата си фасада с двойна стълба, която правеше две извивки до балкона на входа. Покривът от теракота бе облекчен от триъгълен фронтон, а върху белия мрамор на колоните се изливаше зеленината на пълзящите растения. Къщата бе проектирана за един мъж, който обичаше средиземноморската светлина. Бе заобиколена от градина, засенчена от морски пинии. Базил Андрос бе накарал един гръцки архитект с усет за италианския и френския вкус да построи и да обзаведе къщата. Откъм морето имаше голяма тераса, която гледаше към басейна — син квадрат, закрит от сламен навес, поддържан от дорийски колони. По-нататък се виждаха покривите на разположените по-ниско къщи и малко пристанище с редицата плавателни съдове. Оттам морето изглеждаше близо, но необятно и приветливо, каквото е винаги по време на лятното безветрие.
В библиотеката разговаряха четирима души. Атмосферата бе напрегната.
— И така, вашите проучвания ми дават основание да направя заключението, че не допринасят с нищо конкретно. — Саша изгледа с огорчение адвоката си Джеф Дейвисън и седящия до него детектив Старк.
— Не бяха безполезни, мадам — отвърна детективът — бледен и дребничък човек, с невероятно живи очи. — От смъртта на госпожа Едуина минаха много години. Не беше лесно да се проследят медицинската сестра Холмс и икономът.
Саша не обърна внимание на забележката.
— Джеф, двамата с теб се познаваме от половин век, така ли е? — попита тя стария си адвокат. — Ти имаше куража да ми помогнеш в едно много по-драматично положение от това, а сега ми казваш, че срещу снаха си имам само някакви изхабени оръжия?