«О, за да заемете по-бързо мястото — отвърнах незабавно аз. — Освен това ще уведомя лекаря. Не желая да ви бъда съучастник.» Същият ден бях уволнена от господин Ленард Вайнес, който ми каза, че вече съм много изморена, за да върша работата си. Даде ми десет хиляди долара като награда за верността ми. След два дни госпожа Едуина умря. Заявявам, че това е цялата истина, и съм готова да я потвърдя пред съдиите.
Саша бе пребледняла от вълнение. Спомняше си, че на погребението на снаха си не бе видяла вярната медицинска сестра, а Ленард й бе обяснил, че си била тръгнала, защото повече не издържала на стреса да се грижи за неизлечимо болна жена. И икономът Карсън бе изчезнал след два месеца и сега свидетелстваше в показанията си, че от дълго време знаел за любовната връзка между господаря и красивата медицинска сестра, но не споменал за това пред никого. Ленард и Инге се бяха оженили, без да се съобразяват с времето на траура. Саша добре си спомняше своето негодувание и болката, която изпита заради бягството на сина си с виенчанката. Когато се върнаха, Инге незабавно се превърна от прислужничка в ненаситна господарка. Като си давал сметка, че госпожата търси повод, за да го уволни, Карсън се оттеглил, като получил от Ленард Вайнес добри препоръки и щедра премия за службата си.
— За съжаление доказателствата са косвени — отбеляза Джеф Дейвисън. — Никой не би могъл да изгради обвинение срещу Инге, нито за съучастничество срещу Ленард.
Саша седеше неподвижно и обмисляше чутото. Косвените доказателства са недостатъчни, но не и пред съда на семейството.
— Добра работа сте свършили — каза накрая. — Сега е мой ред да вземам решения. Ще имам нужда от теб, Джеф, на тридесет и първи август, отбележи си го в програмата — добави тя, преди двамата да излязат и да се отправят към летището.
Никой никога не поставяше под въпрос желанията й, най-малко Базил Андрос, който се усмихваше лукаво, защото отново бе открил в тази дръзка властност жизнеността на Саша.
— Ела — направо й нареди той. — Не бива да се преуморяваш.
Глава 7
«Ако си бях взела моя «Буз», моя портативен компютър с черен екран и думи, жълти като фарове за мъгла… така, като пиша на ръка, ми се струва, че пиша с гъше перо.» Клаудия бе прослушвала многократно първите записи на Саша, за да проучи начина й на изразяване, да определи употребата на думите, проявите на несигурност, приятните и остроумни шеги, както и саркастичните, гневните. Нейната цел бе да се въплъти в героинята, като създаде разказ, възможно най-близък до оригиналния. Беше невероятно трудно да пише на език, който владее добре, но все пак не й е роден. Затова след като бе направила първата редакция на главата, тя се опитваше да се доближи до начина на изразяване на Саша.
Листовете бяха разпръснати по масата. Слънцето залязваше. Фриц непрестанно разтърсваше перата си и пърпореше, като звукът се придружаваше от подрънкването на верижката и някакво сподавено къркорене. Този папагал бе божество — пазител на библиотеката. Клаудия остави писалката и го попита:
— Какво ще правим? Да го извикам ли?
Птицата отговори с едно «грр» и помаха с огненочервената си опашка. Клаудия събра листовете и ги сложи в една папка заедно с фотокопията. Бяха оставени в стаята й от една ръка, която вече не бе непозната, след като бе разбрала коя е доносницата. Но изпращачът бе непознат и след много размисли Клаудия реши да не споменава пред никого. Беше уверена, че мълчанието й ще постави в шах неприятеля. Защото правеше излишна неговата провокация; тя щеше да го принуди да потърси нова тайна врата.