Но дали изпращачът бе жена или мъж? Баща й би казал: «Не изключвай никой». Затова Клаудия подреди всички в редица, като притвори очи: Инге, Ленард, Върнън, Стюарт и кой още — може би някой непознат?
В пет й сервираха чая. Малко след това Клаудия се обади на доктор Вайнес на личния му телефон:
— И така, готова съм с първа глава. Саша ми остави съобщение, което звучи като заповед — да те накарам да я прочетеш, преди да се върне.
— Заминала ли е? — Той бе изненадан. — Кога?
— Рано сутринта. В съобщението си казва, че ще се върне утре сутринта и иска първата глава да е готова.
— Ще изпълня заповедите. Но не тази вечер.
Клаудия нищо не каза. След малко той шеговито попита:
— Как се постъпва, когато човек иска да покани на вечеря момиче, което е докачливо, недоверчиво и…
— С отвратителен характер? — добави тя.
— Ти го каза. Има още един въпрос. Искаш ли да се повозиш на чудовището, което те изплаши?
— Това е покана за Силвия, не за мен.
— Дори и ако чудовището мърка като котка?
— Съгласна съм. Тогава — предложи тя, като загатна за известните романтични стихове — можем да се видим в «часа на нощните пеперуди»!
— Не е много късно, когато слънцето залязва, защото целта… е, не искам да уточнявам — добави той. — Ще я научиш.
— Тогава в седем? У вас?
— Предпочиташ да не излизаш през главния вход?
— Каква интуиция! — засмя се тя.
И така, той я видя как крадешком пресича градината между вила «Палма» и неговата къща. Носеше бледорозова рокля с висока талия, а полите стигаха малко над коленете. На раменете си бе наметнала шал. На прага Клаудия усети погледа му и веднага спря.
— Тази рокля взех на заем — каза тя с известно смущение. — Намерих я в гардероба в стаята ми. Малко е смешна, сигурно е от времето, когато не са се носели миниполи.
Клаудия приличаше на цвете с високо стъбло. Беше съвсем различна от момичето, което се криеше в джинси и огромни ризи, имаше хубав бюст, а косите й бяха прави като копринен шал. Мъжът я съзерцаваше, без да може да прикрие нито изненадата си, нито удивлението си и още не знаеше, че в този миг той — Върнън Вайнес, европеизиран американец от поне петнадесет години, толкова известен специалист в пластичната хирургия, че нямаше от какво да се притеснява, по-богат, отколкото му бе нужно, и с не особено щастливо минало, се влюбва в това непредвидимо и мистериозно видение — Клаудия Фредиани, двадесет и четири годишна, за която освен това не знаеше абсолютно нищо.
— Роклята ти стои много добре — отбеляза той и я поведе по една стълбичка към долния етаж и гаражите.
Спуснаха се по хълма с откритата кола, която се движеше плавно и почти безшумно, сякаш двигателят задвижваше въздушни колела. Не излязоха на магистралата, а пътуваха почти по второстепенни пътища с малко движение, докато след две или три бързи задминавания не видяха отново вляво морето, а вдясно — стръмни скали, агави и жълтуги.
— Къде отиваме? — разсеяно попита Клаудия.
— На едно прекрасно място, с тераса над морето.
По пътя към Роче Росе имаше риф. До него бе разположен един ресторант. За да се стигне до него, трябваше да оставят колата и да се изкачат по стръмните стълби, които заобикаляха неравностите между жълтугите, мушкатата и ниските светлини, които обозначаваха стъпалата и завоите. Ресторантът бе построен върху скалите.
— Познаваш подходящите места за издигнати особи по този бряг — възкликна Клаудия, която непрестанно се удивляваше. Загледана в чайките, скалите и гората, въздъхна: — Толкова е хубаво тук, че изглежда нереално.
Докато пътуваха, почти не разговаряха. Той бе зает да шофира, отпуснат, сякаш тази кола, която подскачаше като подлудял кон, в действителност беше покорна и можеше да се управлява с една ръка. Клаудия мълчеше. От време на време се вглеждаше в мъжа до нея. Той беше с бяло ленено поло и изглеждаше още по-загорял. Забеляза, че косата му е леко прошарена, а около очите му има бръчици. По всяка вероятност доктор Вайнес бе по-възрастен, отколкото изглеждаше.
По време на една среща съществуват моменти, когато възможностите са обвити в облаци от тайнство, а ритуалите правят естествени разговорите и минутите мълчание. Като аперитив поръчаха бяло вино, а в това време рибата съскаше на скарата. Върнън бе избрал раци и риба.
— Печените риби са по-вкусни. Тук ги пекат на дърва с тим и майоран — изглеждаше много уверен в избора си. — А сега с аперитива да опитаме тези хапки хляб с кимион и семена от копър.