— Гладна съм — каза Клаудия. — Бях сама и не съм обядвала.
— А Силвия?
— Отиде до Монте Карло, за да види аквариума.
— Аха… в колко часа замина Саша?
Клаудия замълча за миг, запита се дали Флорет не е разговаряла с него от библиотеката. При това предположение лицето й помръкна. Защо изпитваше недоверие към този мъж, който толкова й харесваше?
— Какво има? — Върнън бе поразен от внезапната промяна в изражението й.
— Не видях баба ти, преди да замине, но… — Поколеба се.
Той отново я погледна.
— Случайно изненадах една от прислужничките, докато телефонираше от библиотеката и докладваше на някого. От думите й ставаше ясно, че някой се е обадил на баба ти рано сутринта и тя неочаквано е заминала. Но не знам с кого разговаряше прислужницата.
— Спомена ли накъде се е отправила?
— Не, предполагам, че Саша не е споменала пред никого.
— Винаги е много тайнствена. И коя е тази предателка?
— Казва се Флорет. Вероятно тя е уведомила някого, когато двете със Силвия тръгнахме за морето във Вилафранка и така са ни последвали по Корниш.
— Нямаш ли представа с кого е говорила Флорет? — замислено запита Върнън.
— Не. Но тя не разбра, че я подслушах. Малко предимство, нали?
— А това май те забавлява — подсмихна се той ободрен.
— Малко. Знаеш ли, всеки път, когато ме няма, някой влиза в стаята ми.
— Наистина ли? — разтревожи се той.
— Някой, който вечерта на рождения ден ми открадна всички касети със записи. Добре поне, че ги бях подменила. И освен това някой размества листовете ми върху писалището, като че ли аз няма да разбера…
— Какви листове?
— Записките, които си водя по записите. Само че са написани на италиански.
— А тези, които би трябвало да прочета аз?
— Тук са. — Клаудия потупа чантата си, която носеше през рамо. — Донесох ги, за да ти ги дам.
И в този миг пианистът засвири «Странници в нощта».
— О! — Клаудия притвори очи. — Най, най-прекрасната мелодия…
— Тогава да потанцуваме.
Да танцуваш означава веднага да преминеш в друго измерение. Застанали прави, един до друг, без да се гледат, но съзнаващи близостта си, те се превърнаха в едно тяло, което се движеше, спираше се или се разкриваше, въпреки че разстоянието съвсем не бе преодоляно.
Той беше прегърнал Клаудия, без да я притиска.
Тя вдъхваше морския въздух и се движеше неуверено, сякаш имаше нужда да бъде убеждавана. Той пък си мислеше, че отдавна не е танцувал с толкова младо момиче. Винаги му бяха харесвали зрелите и опитни жени. Клаудия почти го плашеше, защото нямаше опит, тепърва трябваше да го събере, да го изживее. Беше като недокосвана. Розовата рокля, с която бе облечена, го изпълваше с умиление поради причини, които тя не знаеше.
Искаше му се да й прошепне: «Имаш прекрасни гърди». Но макар че бе в прегръдките му, сведените й ориенталски клепачи прикриваха очите й и пораждаха усещане за отдалеченост и забрана. «Това — помисли си той — е очарованието на една непозната, която се е приютила там, където не може да бъде открита.» Притисна я по-близо до себе си и докато звучеше музиката, общуваха мълчаливо, разменяйки дъха и топлината си. Когато зазвуча втората песен, поднесоха рибата.
— Опитвала ли си някога риба, току-що уловена на някоя лодка? Е, тук има същия вкус.
— Аз преди всичко съм земен тип, но я оценявам.
— Ходила ли си на островите Хиерес?
— Не. Каква е лодката ти?
— Не е голяма, но е лодка за регата.
— От онези, които сърфират по вълните? Само платната й трябва да са цял квадратен километър.
— Почти — засмя се Върнън. — Обичам бързи коли и лодки. Впрочем, искаш ли да чуеш какво разкрих за вашето преследване по Корниш?
— Знаеш ли кой е карал колата? — попита Клаудия.
— Не знам със сигурност. Направих заключението си по метода на изключването. Слушай: онзи ден от сервиза са се обадили в «Бел Еър», че колата е готова. Разбрах го, защото телефонирах на механика и на собственика.
— А ти къде беше?
— Мисля, че вече ти казах. В Женева, където ходя всяка сряда. Когато се върнах, намерих колата в гаража на клиниката. Не бях изненадан, защото знам, че не я задържат в сервиза, когато е готова.
— В колко часа са я докарали?
— Около два следобед. Механикът предал ключовете на рецепцията и се качил на колата на собственика на сервиза, който го придружил, за да го върне в града.
— Значи е невъзможно той да ни е погодил тази шега.
— Изключено е. И така достигаме до единствената хипотеза. В «Бел Еър» има само един човек, който умее да шофира по този начин… да кажем спортно.
— Стюарт?
— Не. Единственият, който би могъл да бъде, е Бергер — моят помощник. Но този ден не е бил в клиниката.