— Бергер… не си го спомням. Но не е ли длъжен да бъде в клиниката, когато отсъстваш?
— Винаги има още двама дежурни лекари.
— От колко време е в екипа ти? Що за човек е?
— Способен, амбициозен, по-способен от мнозина други — вдигна рамене Върнън. — В «Бел Еър» работи почти от две години.
— Името му е немско.
— Ей! Здравата си се заела с разследването! Да, той е виенчанин.
— Като вашата Инге Бахофен.
— Не ми го представи тя, а Стюарт.
— И е толкова важна личност, за да бъде поканен на рождения ден на Саша Колмар?
— И аз бях учуден. Сигурно го е довел баща ми, на когото той е много симпатичен, защото играе голф.
Клаудия сведе очи и се съсредоточи като човек, който подрежда парченцата на някакъв пъзел.
— Доколкото разбирам, изправени сме пред една загадка — предположи Върнън.
— Опитай се да погледнеш на случилото се като на някой криминален случай и ще откриеш, че има много неизяснени обстоятелства и различни хипотези. Предполагам, че не си споделил с Бергер съмненията си.
— Разбира се, че не съм.
— Значи имаме двама заподозрени — твоят Бергер и прислужничката Флорет.
— Сега е твоят ред — засмя се той.
— Аз трябва да се връщам в Италия — сведе глава Клаудия.
— Кога?
— Скоро. Но още не съм казала на Саша.
— В Милано?
— Да, за да си взема компютъра. После ще отида при баща ми в Тоскана. При мен са всички записи на Саша, за да мога да работя. Липсват ми някои, защото все още не ми е разказала всичко.
За миг отново се изкуши да му разкаже за фотокопията, които бе намерила в стаята си.
— Предполагам, че ти стоя достатъчно дълго затворена с една възрастна жена, при това и с нелек характер.
— Това е работа, която самата аз се съгласих да приема — отвърна тя. — Трябва да си заслужа доларите.
— Значи това лято ще минеш без ваканция.
— Ще се наложи да работя и през есента. Предполагам, че Прекрасната лейди не може да си представи колко много работа има да се върши, след като е разказала всичко. Впрочем — тя дръпна ципа на чантата си и извади стегнато руло с листове, — ето първата глава, двадесетина машинописни страници. Можеш да нанасяш корекции.
След съобщението на Клаудия, че ще си замине, се възцари тягостно настроение.
— Може би е по-добре да заминеш — призна Върнън. — Ще работиш по-бързо и ще се чувстваш по-сигурна.
Тя гневно го стрелна. «Върви по дяволите, доктор Вайнес, дори не си в състояние да кажеш: «Жалко!».» Размърда се на стола си и прибра листовете в чантата си.
— Как ще нанасяме корекциите в другите глави? По факса ли да ти ги изпращам?
— Не е нужно… — замислено отвърна Върнън. — Ще се видим, ще се чуем…
Продължиха да се хранят в мълчание, след това отново се заговориха, като избягваха темата за Саша, за книгата и опасните тайни на вила «Палма». Говориха за работата на всеки един, за страстта на Силвия към пътешествията, за конгресите, на които канеха Върнън. Тя му разказа за Алма и втория й заможен съпруг, а той — за Стюарт и манекенките, които преследваше.
— Колкото повече приличат на валкири*, толкова повече му харесват — отбеляза той. — Трябва да призная, че Стю има голям успех сред жените.
[* Валкири или валкюри — безсмъртни девойки — богини в немския народен епос, които обитават Валкала — небесния замък от «Песен за нибелунгите». — Б.пр.]
Върнън не разкри нищо за миналото си, а когато Клаудия му напомни, че той е известен като плейбой и като хирург на красавиците, той рязко, но шеговито я прекъсна:
— Всички истории са измислени от Инге за журналистите.
Върнън повече предпочиташе да слуша, отколкото да разказва. Колкото повече Клаудия разказваше за себе си, толкова по-близка я чувстваше. Беше забавна, чувствителна, готова да приеме всяко предизвикателство. Неслучайно бе приела поканата на Саша и се бе втурнала в приключението, свързано с книгата, от която до момента не бе видяла пукната пара.
Отново се почувстваха добре заедно.
— Вижда се добре, искаш ли да слезем долу? — Върнън сочеше края на терасата, където имаше стълба, водеща към скалите. — Долу е прекрасно.
Клаудия тръгна напред, а Върнън я гледаше как слиза по стъпалата. Розовата рокля се бе издула около нея като платно, а косите й се развяваха. Той изпитваше непреодолимо желание да я прегърне. Не бе човек, който много се колебае, но с нея бе нерешителен. След това видя как тя се обръща, за да се увери, че я следва. Чувството, което изпита, бе така силно, че се почувства загубен. Не бе в състояние да го сподели с нея. Нещо повече — не искаше да й го каже, не и в този миг, защото чувството му беше прекалено силно.