Прекрачиха последните стъпала и слязоха върху издатината, която се виеше около скалата на носа. Не се виждаше добре, защото лампите на стълбата бяха вече зад гърбовете им. Скалата бе неравна и Върнън хвана Клаудия за лакътя. Синият отблясък на морето и редките светлини, които се виждаха от брега, се разтапяха върху морската повърхност. Въздухът бе хладен, а уханието на морските водорасли придаваше невероятен примитивизъм на тези скали, които се прикриваха от близкия, но невидим път. Като внимаваха къде стъпват, стигнаха до ръба на скалите. Тогава слабите светлини изчезнаха, изчезна всеки звук, всеки шум. Едно очарователно уединение!
Няколко минути стояха смълчани един до друг. След това Клаудия се запита защо всъщност са тук и какво не се осмеляват да направят. Вдигна очи от морето и погледна мъжа до себе си, който бе вперил взор в невидимия хоризонт.
— Островите, за които ти казах, не са много далеч оттук — поясни той.
Клаудия си помисли: «Място като това и без дори да се целунем… истинско прахосничество». Дълбоко разочарование.
— Така ли? — Тя се обърна и внимателно се изкачи на верандата.
Двамата седяха един срещу друг на терасата и от време на време Базил протягаше ръка и покриваше ръката на Саша.
Нямаше дори слаб ветрец, който да разлюлее пламъка на свещите върху подредената маса.
— Колко близо е морето тук — отбеляза Саша. — Не е като във вила «Палма», където се вижда само като цвят на хоризонта.
— Щом тази къща ти харесва толкова много, защо не дойдеш да живееш тук? Построил съм я за теб.
— Приятно ми е да стоя тук с теб, както днес например. А освен това аз все още се надявам да видя морето край Андрос, това невероятно виолетово море. Толкова често си мисля за нашето първо лято в Гърция, Базил. Мислех за това и когато смятах, че ще умра.
Светлината на свещите бе достатъчна само за да накара да се появят в настоящето младите и страстни лица от едно лято преди тридесет години. В паметта им то беше останало живо като легенда! Саша бе наметнала един шал върху раменете си, лицето й изглеждаше гладко в полумрака. В момента тя не беше стара, а вечна като безсмъртните изображения на любовта! Базил Андрос я гледаше и си мислеше, че винаги я бе обичал.
— Когато прекарам цял ден с теб, се чувствам във ваканция. — Саша отпи от виното. — Нещо като награда за грижите, които полагам за себе си. Трябва да си призная, че откакто двете момичета са у дома, се чувствам по-жизнена. Но да диктувам спомените си е уморително. Все едно че отново изживявам живота си. И то не без болка.
— Но ти обмисляше това от толкова време.
— За да се сложи ред, първо трябва да се види хаосът, а аз съм оставила доста зад себе си… — Тя се вгледа в лицето на мъжа пред себе си, лице, което в спомените й винаги бе слабо и бронзово, със същите тъмни и проницателни очи. — Причиних ти безкрайна мъка, Базил, безкрайна като живота. На себе си също. Не знам дали настоящето би било достатъчно, за да я компенсира — добави.
— Навярно животът ни причини мъка. Не подценявай съдбата, Саша!
— Когато бях млада, не признавах съдбата като странна сила, която се промъква в живота… една искрица или подводно течение, което те повлича… — Саша иронично се усмихна на себе си. — Бях самонадеяна. Смятах, че мога да се справя с всичко — и с доброто, и със злото.
— Нима не го направи?
— Да, за предприятието. Но направих ли го за себе си? За семейството?
— Ти никога не си имала семейството, което искаше — отвърна Базил, който се бе втренчил в очите й. — Може би не е било писано.
— Прав си, не ми е било писано. — Тя махна с ръка и завладяна от друга мисъл се усмихна. — Оказах се в семейство без жени. След смъртта на Едуина до мен нямаше истинска жена. Инге е пепелянка! Върнън е нещастен, а Стюарт и досега прелита от цвят на цвят. Последната господарка на красотата няма наследничка — иронично добави тя. — Може би и затова ми харесва толкова много това момиче. Би могла да ми бъде внучка.
— Тази, която пише спомените ти ли?
— Да, тя, а и другата. Като гледам двете млади жени в къщата и в градината, усещам ясно бъдещето, което загубих. Особено когато съм тук с теб. И това усещане ме амбицира. За съжаление не мога да направя нищо, за да извадя две ужасни престъпления на бял свят. Защото фактът, че ми даваха от тези приспивателни, е едно престъпление. Бях беззащитна, оказах се лесна мишена…
— Не мисли за това тази вечер. — Той положи ръката си върху нейната, за да я успокои.
— Базил, обичаш ли ме достатъчно, за да мога да ти кажа, че не се отказвам от отмъщение?
— Що за въпрос, Саша? Безкрайно те обичам!