— Е, тогава, казвам ти, че ще го направя. Без съд, без присъда, без скандали. Днес, докато слушах показанията на Холмс и на иконома, проумях какъв е начинът. Всички ще останат изненадани, дори и ти.
— И аз?
— Трябва само да имаш търпение и да чакаш. Необходимо е да проявим уважение към определена дата, не е ли така?
— Не е толкова далеч.
Дълго време мълчаха, като осъзнаваха колко съдбоносни са изречените думи. Вечерта и морето, което губеше цветовете си, изпълниха настоящето. Дори и ароматът на горските ягоди се върна, докато Саша ги търсеше из сметаната.
— Тази вечер ти ме накара да извърша прегрешения в диетата си — заяви тя.
— С мен винаги си прегрешавала, Саша.
— Знаеш ли какво ще ти кажа? — засмя се тя. — Точно от теб имах нужда, за да се върнат у мен желанията за кехлибарено вино, за фрутали, сувлаки, за всички прекрасни, но забранени неща, чийто вкус изпълваше живота ни в Гърция. Защо преживяхме толкова малко, Базил, вместо да се възползваме от всичките възможности?
— Може би, за да ни остане желанието, носталгията. В крайна сметка, Саша, щастието или се изживява, или се оплаква.
— Не съм толкова сигурна. Тази вечер съм щастлива и това щастие ще нося у себе си, докато не склопя очи. Оплаквам ли се? — Саша внезапно се почувства неспокойна. Изправи се и се облегна на парапета. — Вината е твоя, Базил. Когато съм с теб, не успявам да се задържа в настоящето. Винаги съм там, в нашите лета, на твоя остров. Знаеш ли, още не съм се решила да говоря за това в спомените си. Когато се опитвам, образите ми бягат, превръщат се в легенда, която не може да се опише. Спомняш ли си онзи плаж във Воуле, без каквато и да е сянка. Морето веднага ставаше дълбоко, а наоколо имаше тръстики и тамарикс… Тези конски пътеки, които прекосяваше, караше като луд сред жълтугите и олеандрите? И онези малки църкви, наполовина под земята, които ти ми показваше и се смееше: «Виж, толкова е малка, че не можеш да сложиш дори и една икона». Помниш ли? А онези къщи, боядисани в бяло и турскосиньо, хората, които те познаваха и те обожаваха, защото бе натрупал богатство; и очевидно ме смятаха за твоя съпруга… — Саша го погледна напрегнато. — Никога не си ходил в Андрос с Розали и синовете си, защото те предпочитаха плажовете на Флорида ли?
— Наистина ли си решила да разкажеш за всичко между нас в тази книга? — сведе глава Базил.
— Неприятно ли ти е? Нима трябва да изключа единствената глава, посветена на любовта? — Тя притвори очи.
Тази нощ Саша дълго остана будна, излегнала се във фотьойла на терасата, загледана в прозрачното небе. Лекото похъркване на Базил в стаята зад гърба й бе достатъчно, за да я успокои.
Премисляше отминалия ден, толкова приличен на всеки един от дните й, когато беше млада и силна. Мислеше си за войната, обявена преди години на Инге. Тази борба между двете бе стигнала до кулминацията си. Беше малко театрална, но ефикасна. С нея щеше да удиви всички. Бяха й дадени време и сила. Не бе свикнала да се моли. Мислеше за Бог, но не го молеше за нищо, искаше само от себе си.
Мислеше и за следобеда, прекаран с Базил. С колата бяха отишли в Моите Карло, после се разхождаха, а тя се оглеждаше наоколо, сякаш всичко за нея бе ново. Много неща се бяха променили за тези две години, но старият и великолепен «Ермитаж» извисяваше своите тераси над пристанището и морето. В салоните му в стил Бел Епок винаги имаше някаква цветна полусянка. Спряха там да пият чай и тъй като бе приятно да се направи още веднъж нещо, правено в миналото, Базил прочете вестника. Заведе я в ателието на Жанин Бел, с която не се бяха виждали две години, и Саша си избра няколко тоалета от последната колекция. Жанин я бе прегърнала с обич. И тя бе остаряла, но все още беше много жизнена. Шивашкият цех си беше същият със столчетата в златисто и с гипсовите орнаменти по стените.
Завръщане в миналото, което бе животът й. Колко години й бяха нужни, за да открие тази сладост? Но все пак две нови дрехи пътуваха в бъдещето й заедно с нея и Базил.
— Никакви тъмни цветове. Искам две свободни рокли от мека и лека коприна…
— Нещо в светлосиньо?
— Да — одобри тя, защото винаги бе харесвала пастелните тонове. — И може би коприна на цветчета.
«Два много важни дни. Струва си» — мислеше сега, като се наслаждаваше на бъдещите събития, които вече виждаше. Това бе едно от най-сигурните удоволствия в живота й.
След като излязоха от ателието на Жанин, Саша пожела да се поразходи сама, но след стотина крачки се почувства уморена и влезе в една прохладна църква. Дълго седя на една от страничните скамейки. Цареше приятна тишина и тя бе позадрямала, когато някой се приведе към нея и прошепна: