— Да се изповядате ли чакате, мадам?
Беше един млад свещеник. Едва тогава Саша си даде сметка, че е седнала близо до една изповедалня.
— Не е ли нужно първо да простим, за да бъдем опростени? — усмихна му се тя. — Аз не съм готова, още не съм готова.
— Бог винаги прощава пръв, мадам — сериозно й отвърна младият свещеник с усмивка.
Тя не беше разбрала. А сега, в тишината на нощта се питаше честно дали има правото да съди, или просто беше длъжна да защитава всичко, което бе сътворила. Но никой не й отговори. Чу само шепота на пиниите, краткото изсвирване на някоя птица и диханието на Базил, който я примиряваше с живота.
— Не му харесвам, разбираш ли? Може би ме намира забавна, симпатична. Покани ме на вечеря, защото… защото… не знам защо. Толкова! — каза Клаудия. — Не мога да стоя тук, чувствам се като в затвор!
Беше готова да се разплаче от яд, щом се сетеше за трепета, с който се облече, с който се отправи на среща с този мъж.
— Сякаш не стъпвах по земята, но той ме постави на мястото ми!
— Не разбирам какво ти е казал — промърмори Силвия притеснено.
— Нищо, не разбираш ли? Нищо. Просто ми показа своето безразличие… Върнахме се у дома, без да си продумаме. Намираш ли го за възможно?
— Е, той явно не е от приказливите — отбеляза Силвия.
— Но когато един мъж те харесва, ти го разбираш, дори и да не говори — не се сдържа Клаудия и без да спре да излива яда си, сгъна панталоните си и ги напъха в сака си. — Да тръгваме. Готова ли си? Поне да знаех кога ще се върне Саша, за да си взема довиждане с нея. Но ако се забави, рискуваме да пристигнем в Милано чак през нощта.
— А тази розова рокля? — попита Силвия.
— Не е моя. Закачи я там — потиснато отвърна Клаудия.
Приготвиха чантите, а Силвия прибра фотографската си техника в едно метално куфарче, където всеки апарат и всяка част си имаха определено място.
— По-добре е да сложиш лентите със записите в чантата — прошепна Клаудия.
— Защо говориш толкова тихо? — измърмори приятелката й. — О, боже, тази проклета предателка! Нямам търпение да се измъкна оттук.
След обяда Клаудия беше толкова напрегната, че трябва да чака, та когато вратата се отвори и в двора влезе бентлито на Саша, тя скочи от дивана и тръгна към нея.
— Слава богу! Чакахме ви, за да си вземем довиждане, преди да тръгнем.
— Да тръгнете? Веднага?
— Трябва да се връщам в Милано. Свърших първата глава, но не мога да работя така. Прекалено уморително е. — Раздразнението караше Клаудия да изпитва чувство за вина.
— Разбирам. — Сивите очи внимателно я проучваха. Тя се усмихна. — Успокой се, седни. С половин час няма да се забавиш много.
— Междувременно аз отивам да прибера багажа в колата. — Силвия побърза да се отдалечи.
— Съжалявам, че действам прибързано — веднага изрече Клаудия. — Уморена съм. Толкова неща се случиха през тези три седмици… имам нужда да се прибера при татко. Там ще мога да пиша по-спокойно, обещавам ви. Ако все още искате да продължа работата.
— Обещаваш ми? Ако искам… Какво се е случило? Лицето ти е тъжно, толкова тъжно… Само когато човек е млад, може да страда така за някого. Внукът ми прочете ли главата, която написа?
— Да, ще ви я даде с всички необходими корекции. Вие ще решите.
— Клаудия… — Саша й посочи да седне до нея и я прегърна през раменете.
«Вероятно се е държал строго с нея. Върнън умее да изказва драстични съждения. Или пък…»
— Клаудия, обещай ми, че ще се върнеш скоро. В противен случай може и да не ме завариш тук.
— Няма да ви заваря тук? — Клаудия се изправи удивена. — Какво значи това? Добре сте, нали?
— Ама ти какво си мислиш? — Саша се смееше така, сякаш да се мисли за болести или смърт, бе просто една шега. Тя бе станала безсмъртна, но другите не го знаеха.
— Имам големи планове, блестящи планове. Но още не искам да говоря за тях… Да пийнем нещо.
Позвъни на прислужничката и в този миг на вратата застана Силвия с багажа в ръка.
— Микрата — едва промълви с побелели устни. — Всичките й гуми са спукани.
— Как е възможно? Не беше ли в гаража?
— Да. Гумите са нарязани.
Саша хвърли гневен поглед към прислужничката, която току-що се бе появила.
— Никос! Извикайте Никос!
— Кирия… — обърна се той почтително към Саша с гръцкото обръщение. — Днес, когато тръгвах, за да ви взема, малката червена кола на госпожицата си беше на мястото. Сигурен съм, защото я огледах отвсякъде. Помислих си, че би ми доставило удоволствие да подаря една такава на внучката си.
Саша мълчеше.
— Така всеки може безнаказано да влезе в тази къща. Никос, заеми се ти да сложиш нови гуми на колата на госпожица Силвия. Флорет, веднага ще пием чай.