Двете момичета стояха като онемели.
— Съжалявам, съжалявам — каза възрастната жена. — Но все пак можете да тръгнете със самолет. После Силвия може да дойде да си вземе колата.
— Тогава да позвъним на летището — реши Клаудия.
— Аз ще се заема с това — изпревари я Саша. Обади се на секретарката на Върнън в «Бел Еър» и поиска да направи резервация за две места за първия самолет за Милано. Бизнес класа. — Имайте грижата да доставите билетите на летището на името на госпожица Фредиани и госпожица Силви. И веднага ми се обадете, за да ми съобщите часа на излитането.
В този миг Клаудия си даде сметка, че не би могла да си тръгне с фотокопията в чантата, сякаш е крадец. Направи знак на Силвия да я остави насаме със Саша.
— Можем ли да поговорим, без да ни подслушват — прошепна тя.
— Да се поразходим из градината.
Саша мигновено бе схванала сериозността на молбата.
Излязоха и отидоха до перилата. Духаше лек ветрец и отнасяше думите към морето.
— Открих кой е шпионинът в къщата — без предисловия заяви Клаудия. — Флорет. Съобщава за всяко ваше и наше действие на някого, но не знам на кого.
— Аз знам. Инге. Знам и за Флорет. Така съм в състояние да я наблюдавам и да се защитавам.
— Това не е всичко. Предполагам, че Флорет е оставила в стаята ми тези листове. — Клаудия извади фотокопията на американските вестници и ги разгъна пред Саша, която ги отдалечи, за да може да ги вижда без очила.
— Кога ги намери?
— Преди четири дни.
— И не ми каза.
— Струваше ми се, че това е страшно обвинение, клевета. Не посмях. Освен това реших, че е монтаж. Знам как се фалшифицира страницата на един вестник. И така…
Саша мълчеше. От реакцията й ставаше ясно, че всичко е вярно.
— Дори си помислих да отскоча до Съединените щати, за да проверя в архивите на вестниците — заяви Клаудия.
Един категоричен жест я накара да замлъкне.
— Не е нужно — промълви Прекрасната лейди. — Самата аз мога да ти кажа, че тези страници не са монтаж и знам кой си е направил труда да те изплаши. Съобщението е ясно: ти си под покрива на една убийца.
— Дори не съм си го помисляла. Исках търпеливо да изчакам вие самата да ми разкажете истината за… смъртта на съпруга си. Но…
— Но не го направи. Или си повярвала на това, което си прочела?
— Аз… не, не знам. Не искам да бъда нелоялна. Тези данни удължават сенките върху живота ви. А аз исках да знам само…
— Дали смятам да ги спомена, или да ги премълча в спомените си?
— Да, смятам, че е така.
— Без предварително разследване? — Саша се усмихна с остра и тъжна ирония.
— Да. — Клаудия добре осъзнаваше значението на погледа и усмивката. — Вие можете да решите дали да говорите или не. Аз не съм казала на никого.
— Малка съучастничка! Дори и на внука ми?
— Дори и на него.
— Каква стойност биха имали спомените ми, ако ги лиша от истината, която тежи над цялото ми съществуване?
— Вие не сте длъжна да говорите, мадам. Изборът е ваш.
— Мой е! — Прекрасната лейди бавно се отдалечи от парапета и приближи огромния чадър, под който Фриц гъргореше и издуваше перата на опашката си. Клаудия спря зад нея, а тя подаде един фъстък на папагала, сякаш се колебаеше да приеме, или да отрече една възможност, която вече бе начертала в мислите си.
— Не е нужно да решите веднага. — Клаудия се чувстваше неудобно, но изпита и облекчение, защото й бе казала.
Саша отново вдигна ръка в царствен жест, за да я накара да замълчи.
— Ще научиш всичко — реши накрая. — Обстоятелствата и подробностите около това ужасно събитие ще чуеш в следващите записи. Но засега — тя я изгледа като човек, който не би приел нито съчувствие, нито противоречие, — засега искам да ти кажа, че аз убих съпруга си. Макар че не моята ръка натисна спусъка, аз убих Томас.
На летището пристигнаха по-рано. Никос ги закара с пикапа, с който ходеше на пазар, помогна им да свалят двата сака и отказа да приеме бакшиша, предложен му от Силвия. Докато тя настояваше, а той го отблъскваше, Клаудия разсеяно взе металното куфарче на Силвия и тръгна към входа. Направи няколко крачки и чу шум от мотоциклет. Не успя да се обърне навреме, защото някой грабна куфарчето от ръката й, а от удара тя полетя назад и падна. Силвия и шофьорът чуха само вика й. Когато се обърнаха, я видяха просната върху асфалта, а мотоциклетът на крадеца бързо се отдалечаваше.
Клаудия бе цялата натъртена, краката и ръцете й бяха ожулени. Тя бавно се изправи, все още зашеметена от това стремително нападение.
— Чакай, чакай! Не се движи! — тревожеше се Силвия. — Удари ли си главата? Седни удобно…