Наобиколиха ги свидетели и всеки имаше своята версия. Било едно момче, но било с каска, никой не бе записал номера. Какво престъпление!
Клаудия вече бе на крака и се опипваше тук и там със сгърчено лице.
— Няма нищо, нищо ми няма. Съжалявам за теб, Силвия, за твоите апарати…
— Да — едва сега приятелката й осъзна, че са я ограбили. — О, господи, та те струват цяло състояние…
— Трябва да съобщим в полицията — каза веднага Клаудия. — Никос, разкажете всичко на мадам, но преди това потърсете секретарката на доктор Вайнес, която трябва да ни чака с билетите.
Все още трепереше от преживяния шок, когато разказа случилото се на един полицай. Той не се изненада и не вярваше, че има голяма надежда да си върнат откраднатото.
— Фотоапарати? Толкова е лесно да ги продадат на безценица естествено, но ще вземат парите в брой. Ваши ли са?
— Не, мои са — заяви Силвия.
И в този момент двете момичета се спогледаха. Бе сбъркал куфарчето. Клаудия го носеше и той бе решил, че е нейно. Записите, искаха да вземат записите. Дали не преувеличаваха? Не, бе напълно вероятно.
— Със сигурност са ме нарочили, първо спукаха гумите на микрата, а сега и фотоапаратите.
— Аз ще ти ги възстановя — отвърна Клаудия, разтревожена и ужасена.
Никос ги чакаше, ако случайно решат да променят решението си и да се върнат във вила «Палма».
— Ще тръгнете ли въпреки всичко? Може би госпожата би предпочела да се върнете.
— Искам да хвана този самолет — заяви твърдо Клаудия. — Ако отложим заминаването, кой знае какво още може да ни се случи.
Когато вече бяха в самолета, поуспокоени по време на късия полет, тя размисли и осъзна, че този, който бе нарязал гумите, бе прибягнал и до това крайно средство, за да я принуди да прекара още една нощ във вилата. Защо? Навярно, за да даде възможност на шпионката да намери записите и да ги открадне. И когато въпреки всичко бе взето решението да отпътуват със самолет, един крадец отмъкна куфарчето, убеден, че записите са в него. Ако човекът, който замисляше тези удари, беше Инге, тя вероятно изпитваше невероятен страх от разкритията на Саша. Чувстваше се застрашена и искаше на всяка цена да узнае съдържанието на записите, за да предотврати евентуалните обвинения. До този миг Клаудия не си бе дала сметка, че Саша не бе споменала и дума за Инге.
Пристигнаха в Милано като две пребити кученца — Силвия в очакване на наказанието от баща си, а Клаудия се питаше какво би могла да разкаже и какво да премълчи пред майка си за всички тези събития. Но къщата беше празна и тъмна. Тъмнината и тишината й дойдоха в повече — усети стреса от последните дни. Не успя да заспи. Изчака утрото, отиде в кухнята да потърси нещо за закуска. Погледна часовника в очакване да стане подходящото време, за да не буди баща си, изпрати му съобщение по факса, когато навярно в къщата сред полето се чуваха гласовете на първите птички: «Имам нужда от теб. Ще взема първия експрес за Флоренция. Погледни разписанието, така ще знаеш кога ще пристигна в Арецо».
Сложи в сака всички записи от чантата, потърси в гардероба чисто бельо и нови дрехи. Взе компютъра, който наричаше «Буз» заради досадния звук, който издаваше, когато съхраняваше данните в паметта си.
Следобед, зашеметена от топлината и от досадата, слезе от влака в Арецо. Лудовико я прегърна и отбеляза:
— Изглеждаш зле.
Вероятно заради жегата или заради умората от безсънната нощ, или защото бе измъчвана от съмнения и с натежало сърце, Клаудия облегна глава на гърдите му и избухна в ридания. Та за нея самото присъствие на Лудовико бе като опората на дома.
— Гладна си, предполагам, че не си хапвала. — Той търпеливо изчака тя да се поуспокои и я потупа по гърба.
— От вчера на обяд. — Леко се усмихна. — Как разбра?
— Така правеше и като дете, когато се връщаше от училище уморена и без да си изяла закуската си.
Той я заведе в един бар и пъхна в ръката й питка с шунка.
— Как е Елена? — попита Клаудия, докато дъвчеше ожесточено, че чак я заболя челюстта.
— Добре е. А майка ти?
— Не я видях.
— Как така не си я видяла?
— Не беше у дома. По-късно ще се обадя на Магда, за да я уведомя, че съм тук.
— Не трябва да я притесняваш. Майка си имам предвид.
— Не е притеснена, само е любопитна. За колко време ще стигнем до хасината?
— Три четвърти час.
Имаше достатъчно време, за да му разкаже всичко. С пълен стомах и след изпитото кафе, което проясни мислите й, Клаудия разнищи всички събития — преследването, фотокопията, спуканите гуми и откраднатото куфарче. Разказа и за кълбото от съмнения, оплело сърцето й. Лудовико я слушаше, без да я прекъсва, и караше бавно по второстепенните пътища.