— Не се шегуват — отбеляза той. — Намъкнала си се точно в гнездо на пепелянки. Струва ли си?
— Предполагам, че да. Ще ти покажа договора за книгата.
— Но не става дума само за книгата.
— А, да, за него. Oh, forget him…* — Тя склони глава, за да поиска извинение. — Толкова свикнах с английския език през последните дни, че го говоря и насън.
[* Oh, forget him (англ.) — Забрави го! — Б.пр.]
— Ще видим — каза Лудовико. — Добре направи, че дойде тук. Имаш нужда да си поемеш дъх като младо вино, което кипи.
— Трябва да се успокоя — въздъхна тя. — Разни мисли ми дойдоха в ума. Да… за него.
— Може би този джентълмен…
— Джентълмен… би могло да се каже. Стил не му липсва. Освен това е красив, интелигентен, има всичко. Но какво, по дяволите, търси един мъж в една жена, за да се влюби в нея?
— От около милион години се смята, че това са верността, постоянството в чувствата и те да го карат да се чувства господар на вселената — сериозно отвърна Лудовико. — Обаче съществува и друг женствен образ, съзерцателен, но противоположен — непредвидимата жена, да я наречем мистериозна, волева и вероятно толкова сексапилна, че никога не усещаш, че е твоя. Нерядко е и с труден характер.
— Като мен ли?
— На прав път си, обаче…
— Още ли има?
— Когато двата образа се обединят в един, бедният човек…
— Идеалната жена? — Клаудия се засмя. — Не го вярвам. Не вярвам и в идеалния мъж.
— И добре правиш.
— Но съществуват и кариеристи. Например Саша и Върнън Вайнес.
— И той ли? Ще видим. Кариеристите обикновено действат. Сега е негов ред да направи следващата крачка. Ако наистина е кариерист, до петнадесет дни ще го видим да се появява у дома.
— Така ли мислиш? — Клаудия сведе глава. — Не бих се обзаложила.
Баща й я изгледа с нежност. Колко беше млада и колко й беше трудно да разбере мъжа, в когото е влюбена. А беше ли влюбена? Или се бе увлякла по един известен човек, различен от срещаните преди? И все пак около дъщеря му имаше някаква черупка, която все още нито един мъж не бе успял да пробие, а още по-малко — да счупи. Но защо се защитаваше толкова? Защо не бе в състояние да рискува, дори да плаче, но да прелъсти някой мъж, а после да го накара да страда, както умеят да правят жените?
В хасината Лудовико взе багажа й.
— Накарай Елена да застане в профил — прошепна на дъщеря си.
— Защо?
Лицето на Елена грееше. Тя покри корема си с блузата — извивката му се забелязваше.
— Искате да кажете, че… — Клаудия се ококори.
— Чакам тази есен — потвърди с усмивка Елена. — Най-късно в края на ноември.
Клаудия остана без дъх, потънала във вълна от топлина и недоверие. Ще има братче! И защо реши, че ще бъде момче? И внезапно поразена от нова мисъл, тя отново широко разтвори очи.
— Лудовико! Когато това дете стане на двадесет години, ти ще си на осемдесет.
— И се надявам да ги доживея осемдесетте. Като твоята Прекрасна лейди. Съзнавам, че е лудост. Поне за мен. Но Елена заслужава това дете!
Същата вечер Клаудия дълго размишлява над смисъла на думите му. Дали ставаше дума за любовта на Елена, или любовта към приключенията бе накарала Лудовико да стане баща за втори път? На шестдесет години? Или просто бе победа на живота над ограниченията на рационалното?
Замисли се за себе си и за Върнън. Какво го спираше да покаже, че тя го привлича? Какво го задържаше далеч, в един свят без граници?
«О, зарежи това — си каза тя, като се пъхна между чистите ленени чаршафи. — А ти, която си почти на двадесет и четири години и още не си лягала с мъж? Защо? Защо, след като поне няколко пъти се изкуши, а вместо това… Навремето момичетата не са се притеснявали, че не са спали с мъж, а сега изглежда човек трябва да се нареди на опашка, за да има правото да заяви «аз го направих». И после, какво се казва на някого, когото харесваш, който те ухажва и после те зарязва: «извинявай, но защо да не опитаме?».»
Бяха неясни мисли, които се извиваха с първите спирали на съня. Тишината около къщата бе дълбока, но се оживяваше от звуците на лятната нощ — песента на щурците, някакви странни шумове от кокошарника, тихия шепот на овощните дървета, нечутите стъпки на животни, които не оставят следи. Жалко за онази нощ на скалите. Жалко и за нощ като тази.
Глава 8
_Бостън, септември 1940 г._
«Не мога да си позволя това дете.» — От няколко часа вече Саша си повтаряше тези думи. Откакто се бе качила на влака от Ню Йорк за Бостън, тя непрестанно мислеше за това.
Не бе обърнала внимание на признаците за възможна бременност. Бе ги отдавала на умората и на напрежението. Как можа да й се случи точно на нея, след като използваше диафрагмата с педантичността на гинеколог? Доктор Стийл обаче не бе изключила подобна вероятност.