— Дори и когато се използва диафрагма, съществува известен риск — бе й казвала тя.
Известен риск! Навярно това зачеване влизаше в печалната статистика. Щеше да разбере веднага щом влакът пристигне в Бостън. Бе тръгнала три дни преди това, за да участва на един конгрес по естетика и козметика, който се провеждаше в Ню Йорк в един от салоните на хотел «Челси». Като по чудо бе успяла да загърби вероятността за бременност, както и въпроса, чие е детето. На Томас, или на Базил? Дали бе плод на редките и хладни съпружески контакти или на кратките, но страстни срещи? Кой бе посял това семе така дълбоко в нея, че то бе преодоляло бариерите на противозачатъчните средства?
Струваше й се, че това арогантно и мъжествено семе бе проникнало хитро в нейните глъбини, докато победоносно не бе заело своето място.
Това заключение обаче още не бе потвърдена истина и Саша се помъчи да загърби проблема. Три дни изцяло се бе посветила на конгреса. Бе изслушала дерматолозите и козметиците, бе схванала новостите в проучванията и особеностите на пазара. Бе се запознала с нови хора, за да разбере кой действително знае нещо и кой говори празни приказки. Мнозина се изказваха, но малцина казваха нещо ново. Все пак един от докладчиците — един химик, привлече вниманието й върху малко обсъждан проблем — екстрактите от растения. Ставаше дума за проучване, направено от немската козметична индустрия преди войната, но почти неизползвано. Саша все още се смяташе за невежа, но тази връзка бе толкова ясна, че завладя вниманието и въображението й. Това бе една все още неексплоатирана територия в Америка. Вероятно работата бе пионерска — бе нужно да се убедят американките, които се мажеха с «Колд крем», чиято основна съставна част бе глицеринът, да помислят да използват кремове и лосиони от hamamelis и calendula. А може би не се печелеха пари от авангардна козметика? Струваше ли си да открива нов, различен пазар?
Беше запомнила името на докладчика — Алфред Танц. По произход той бе германец, но не масивен тевтонец. Имаше светли очи, почти посивели коси. Бе строен, слаб. Човек би могъл да го сравни с бистури, дотолкова умееше да се задълбочава, бе прецизен и дори язвителен.
«Ще поговоря с Базил, ще го попитам дали не го познава.» А междувременно погледът й се спираше, но без да ги вижда, върху пожълтелите зелени листа на дърветата, които бяха подредени като на есенен парад пред прозорците. «Ще реша, веднага щом разбера, че…» Внезапно се почувства на ръба на пропаст — имаше ли дете, или нямаше? На Томас ли беше то, или на Базил? Безпокойството спираше дъха й. Всичко зависеше от това, което щеше да й каже доктор Стийл по телефона, щом пристигнеше — да или не. Тази несигурност бе така непоносима, че Саша се сгуши на мястото си през последния половин час от пътуването и едва слязла от влака, забърза към един обществен телефон.
— Да, пробата е положителна. Как се чувствате?
Саша остана неподвижна.
— Като че ли съм затворена в чувал — отвърна тихо.
Къщата в Бостън не беше такава, каквато Саша си я представяше. За частния си кабинет Томас бе намерил начин да пренесе от Нюпорт старинните морски мебели на прадядо си. След това за трапезарията бяха докарани една тежка и масивна маса и столове в стил Макинтош с високи облегалки, от които човек получаваше болки в гърба. Само мебелите в кухнята и в спалнята им бяха нови и светли. Саша бе пожелала много ниско легло с атлазена покривка и малки тапицирани фотьойли.
Същата вечер, когато се бе отпуснала в леглото омаломощена от умора и безпокойство, Томас я изненада.
— Къде е Ленард? — попита я веднага. — Не отиде ли до Нюпорт да го прибереш?
— Не. Прибрах се направо у дома.
— Преуморяваш се! Всички тези пътувания, козметичния салон…
— Не е умората, която ме повали — изрече тя гневно и се облегна на лактите си. — Друго е. Чувствам се като в капан, безсилна съм.
— В капан? — Той тежко приседна до нея. — Защо в капан?
Саша се обърна по гръб и закри очите си от болезнената светлина, която Томас бе запалил. Чувстваше се отчаяна, почти изпаднала в паника, но единственото, което можеше да направи, бе да се прикрива.
— Имам нужда от време, от сила и от пари, за да продължа напред…
— Да продължиш напред? Какво повече искаш? Искаше да живееш в по-голям град и го получи. Искаше козметичен салон и го направи, искаше продуктите ти да носят твоето име и успя…
— Трошици! — избухна тя. — Трошици в сравнение с това, което е възможно. Не разбираш ли, че когато се заемаш с някакво предприятие, или трябва да вървиш напред, или си обречен на провал. Ти… ти не умееш да мислиш мащабно, Томас!