— И какво означава това да мисля мащабно? — попита той с онова търпение, което я влудяваше.
— Как да ти го обясня? — отчаяна, тя отново закри очи. Как би могла да разговаря с Томас за проектите си, които единствено Базил не намираше за мегаломански? Искаше да стане «господарка на красотата» като Елизабет Арден и Хелена Рубинщайн. Нищо по-малко! Средните фигури за нея бяха нищо, а и се стремеше към върха. Саша изгаряше от желание да открие нов път, нов начин да поддържа красотата — научен и по-естествен, нова тенденция, както се изразяваха рекламните работници и манипулираха публиката. Интуицията й подсказваше, че има всички възможности за успех, а и самата тя го знаеше. В Америка щеше да направи козметика от европейски тип. Щеше да наеме за сътрудници водещи дерматолози и козметици. Но имаше нужда от пари, от подходящи хора, но не и от това дете.
Отвори очи и видя, че Томас я гледа с болка, дори със съжаление, както се гледа болен човек, обзет от амбиция, която измества винаги неговите цели и изоставя насред път всичко, което затруднява предначертаното.
— Защо ме гледаш така? — попита го тя и се смръщи. Чувстваше се обидена и опозорена от непростимото му съжаление.
— Мислех си, че можеш да водиш по-спокоен и по-женствен живот — меко отвърна той. — А също така и да бъдеш по-близо до Лео.
— Ленард предпочита майка ти, а ти го подкрепяш — твърдо изрече Саша.
— Нищо не ти липсва — кротко продължи Томас. — Дори вложих добре парите ти, които ми даде да инвестирам. Би могла да работиш по-малко, да направиш някое пътешествие… или да се замислиш да родиш още едно дете. Не си ли спомняш колко беше щастлива?
— Друго дете? — Тя внезапно се изправи и седна. — Точно това не искам!
Извика толкова силно, че бе невъзможно да го отрича повече, нито да го прикрива. Гневът и болката вече бяха проникнали в нея, в този малък ембрион, който я беше нападнал, а тя го отричаше и го желаеше едновременно. Мразеше го и абсурдно се надяваше, че е дете на Базил.
— Сигурна ли си? — развълнувано попита Томас.
— Не — излъга Саша.
— Ясно е, че си сигурна — усмихна се той. — Затова си отчаяна. Това са само емоции, ще ти мине. Животът винаги е по-силен.
Саша го погледна ужасено. Имаше право. Беше дяволски прав, макар че не разбираше защо. Тя никога не би махнала дете, което може би е на Базил.
— Казах ти, че не го искам — упорито повтори тя.
Същите думи каза на следващия ден, когато съобщи неприятната новина на Базил и не можа да сдържи вика си на отчаяние:
— Не знам дали е твой син, или на Томас!
Базил я взе в прегръдките си, докато тя плачеше. Разбра, че е разкъсана на две от страх и щастие. И той бе почувствал как кръвта напуска тялото му и го оставя без сили. Освен това се налагаше да внимават и да говорят тихо, за да не разберат момичетата, които работеха в салона, какво става зад тапицираната врата на кабинета, в който бяха и двамата. Винаги бяха изключително внимателни, за да не издадат владеещата ги страст.
— Слушай — каза Базил накрая. — За мен това е твоето дете.
— Какво искаш да кажеш? — възкликна Саша.
— Тихо, тихо… не плачи повече. Винаги се намира решение.
На следващия ден бе взел решение, което му струваше скъпо, но се върна при нея с годежен пръстен, положи го в дланта й и сви отгоре пръстите й.
— Сега ще се разведеш и ще се омъжиш за мен.
— Когато една жена не е сигурна кой е бащата на детето, което носи — каза й доктор Стийл, — или прави аборт, или мълчи и очаква да определи по приликата кой е истинският родител.
— Дори когато има съпруг? — възрази Саша.
— Съпрузите рядко имат съмнения, ако вече не се съмняват във верността на съпругата си — отвърна й лекарката. — Понякога дори не ги проявяват, а това е по-лошо, защото затаяват омраза към детето. Така или иначе, преди да се роди детето, не може да се направи никакво разследване.
— Съществува ли такава възможност?
— Изследването е изключително сложно и налага сътрудничеството и на двамата мъже. След няколко седмици в Чикаго ще има конгрес и вероятно ще се говори и по този проблем. Аз ще бъда там. — Тя погледна Саша. — Защо не помислите, че това дете преди всичко е ваше? Както са казвали в древността: «Майката винаги е известна».
Саша едва-едва се усмихна. И Базил й беше казал: «За мен това дете е твое».
— Изчакайте малко, не бързайте с решенията. Вече достатъчно е направено.
— Нямам време — промърмори Саша. Базил я притискаше. Мислеше за бебето, което предстоеше да се роди. И в своята импулсивност не проумяваше нейната неочаквана инерция. Не осъзнаваше какво означава да си бременна в четвъртия месец, мисълта ти да не е толкова ясна; тялото ти да наедрява, а ти да изпитваш ужасна нужда от тишина и желание да видиш как разбитата вселена внезапно събира парчетата си. Навярно лекарката бе права, че приликата щеше да донесе отговора. Това дете щеше да се роди с очите на Базил, с неговата средиземноморска кожа. Така щеше да бъде по-лесно да заяви на Томас: «Виждаш ли? Той е негов син!».