Минаха две седмици. През това време на Саша й се струваше, че се движи несигурно и с безразличие по опънато въже над някаква пропаст. Вървеше и си повтаряше: «Това е мое дете, преди всичко това дете е мое». Тези думи, изричани като молитва, я успокояваха и я изолираха от действителността и бъдещето.
Томас бе доволен и бе съобщил на Елиза добрата новина. Базил бе заминал във връзка с някакви мистериозни доставки. Една случайна фраза, изречена от Розали, бе разкрила близките връзки между него и семейството й.
— Отиде във Флорида. Има работа с братята ми.
— Каква работа?
— Търговия с хранителни стоки, струва ми се. Братята ми направиха два ресторанта. Базил е вече от нашата къща — добави тя с блеснал поглед, който не убягна на Саша.
«От нашата къща.» Розали умееше да говори със заобикалки, типични за италианците. Бе прекалено хитра, за да не покаже намеренията им с онзи, когото семейство Лучера наричаше «гърка». Но този път произнесе името му — Басилио. Какво знаеше Розали? Или просто обявяваше нещо?
Затвори се в малката си канцелария, която бе подредила като зала със светла маса, едно канапе и един фотьойл. Дръпна завесите, за да се отдели от външния свят, включи лампата «Тифани» и се приготви да прегледа дневниците си. Беше обезкуражена до сълзи. За пръв път усещаше, че животът й е в ръцете на други, а другите бяха коварни и враждебни: Томас, Елиза, Базил, Розали и детето, което пиеше кръвта й. За тях тя беше без значение. А тя нямаше никого, освен себе си.
Тази вечер приключи набързо със сметките. Усещаше тъпи болки.
— Зле ми е — каза тя и изпи само един чай в кухнята, където Томас с удоволствие ядеше студена наденица. За щастие Ленард бе в Нюпорт, но следващата година трябваше да тръгне на училище и щеше да бъде невъзможно да го остави на баба му.
Легна си и си сложи торбичка с топла вода. Трепереше. Още нямаше полунощ, когато болките преминаха в болезнени спазми и хладната кръв, която потече, я хвърли в паника.
— Извикай доктор Стийл! Може би още не е заминала за Чикаго.
Лекарката не отговаряше.
— Ще позвъня на Арчи — реши Томас уплашен. — Той познава много лекари тук в Бостън.
Откараха я по спешност в една клиника, чийто главен лекар бе известен гинеколог. Пристигна побеляла като мъртвец, почти останала без кръв. Оперираха я по спешност. Дали наистина ставаше дума за извънматочна бременност, или бяха сбъркали диагнозата? Дори и доктор Стийл по-късно не можа да изкаже категорично мнение. На следващия ден Саша се събуди от ужасната упойка, като повръщаше, без да знае, че по думите на Розали «бе празна като тиква».
Когато главният лекар предпазливо й го съобщи, а Томас държеше ръката й, първата й мисъл бе: «Няма да мога да родя дете на Базил». Погледна двамата мъже и ги намрази до смърт.
— Вървете си — промълви. — Вървете си.
През цялата нощ остана неподвижна, с отворени очи, оплаквайки края си като жена.
Отказа бульона, който сестрата й донесе. Пийна малко вода, защото устата й бе пресъхнала от жажда. Още усещаше вкуса на упойката. Изтощението й преминаваше в черен гняв, който я обземаше изцяло така, че не оставяше място за болката.
Следобед Томас дойде да я види, като й поднесе един романтичен букет бели рози. Сложи ги в ръцете й, но тя ги отблъсна.
— По-добре ли се чувстваш?
— Чувствам се като човек, оцелял от клане — отвърна тя, без да го погледне.
— Саша, ако веднага не те бяха оперирали, щеше да умреш.
— Предпочитам да бях умряла.
— Не мислиш ли за Ленард? За мен?
Беше патетичен като розичките си, но гневът бе единствената сила, която й помагаше да оживее. Тя не се нуждаеше от състраданието му, не искаше розите му, не желаеше да вижда лицето му, не й се живееше такава, каквато беше — без матка, обезобразена, разполовена. Внезапно отхвърли завивките и направи няколко крачки към прозореца, но залитна върху килима и събори въртящата се маса. Преди Томас да успее да я хване, падна във фотьойла и се разплака.
Сложиха я в леглото, дежурният лекар й инжектира успокоително и нареди на сестрата да не я изпуска от очи. Преди да се унесе, Саша се обърна към Томас и заяви: