— Ще се хвърля от прозореца още щом се прибера у дома.
Не го направи и през целия си живот се упрекваше за тези думи не защото бяха жестоки, а защото бяха една напразна заплаха. Винаги е била здрава и силна. Физически се съвзе бързо, а когато се прибра, завари у дома си Елиза, която се отнасяше към нея със снизхождение, и Ленард, който я избягваше.
В козметичния салон Розали я изненада с изпълнената с бели цветя канцелария.
— Съжалявам — каза й тя с тих глас. — Много съжалявам.
Персоналът — всички млади момичета, които бяха обучили, се бяха наредили в редица, за да я поздравят със завръщането.
Саша благодари на всяко едно. Затвори вратата и седна зад бюрото си. Притвори очи, защото болката, която изпитваше, беше ужасна, но имаше и нещо ново — срам. Бе сигурна, че всички знаят. Бяха я гледали с тъга, съжаляваха я. Бе опитала да си повтаря и да си внушава, че не е половин жена. Но тя си даваше сметка, че е невъзможно да избегне натиска на едно мислене, което я определяше като жена, която не може да зачене, като недъгава. И после — какво щеше да стане с тялото й? Ще надебелее ли, ще стане ли своенравна като някои от жените, преживели същото осакатяване?
Бяха й оставили яйчниците, за да не нарушат напълно равновесието й, бе я уверила доктор Стийл, но тези две ненужни останки в утробата й приличаха на технически остарели фабрики, които произвеждат нещо, предназначено да бъде мигновено унищожено.
А къде беше Базил сега, точно когато имаше нужда от него?
На другия ден взе такси и се отправи към малката си фабрика в предградията. Щом влезе, стори й се, че всичко е както преди, че никой не знае за нея. Почувства се по-добре. Това беше лекарството: да работи, да прави проекти, да разширява бизнеса си, да произведе нещо ново, като имаше предвид, че тялото й не можеше да създаде нищо повече, нито да износи отново един живот. Усети, че депресията й отстъпва място на енергията, на една отчаяна свръхактивност. Имаше толкова много работа — да придвижи продажбите на «Алабастър», който не се налагаше така добре като «Дю Дю», да разработи по-голяма опаковка на «Колд крем», който вече използваше в козметичния салон и като се имат предвид ниските цени на суровините, можеха да се постигнат високи печалби.
Освен това… Но се чувстваше самотна. Сама трябваше да застане пред проектите и проблемите си, които винаги бе споделяла с Базил, изоставена от единствения мъж, който можеше отново да й даде вяра и надежда.
Работеше до късно. Заспиваше с гръб към Томас и всяка сутрин взимаше витамини, новите чудновати капсули, за които се говореше, че възстановяват силите на човека. Накрая един ден Базил влезе в канцеларията й, бързо се приближи до нея и я прегърна.
— Не знаех нищо. Никой не ме уведоми какво е станало. Щях незабавно да се върна — прошепна той.
— Ти имаше право. — Тя се изплъзна от прегръдките му. — Винаги има решение.
И докато той ругаеше лекаря, който я бе съсипал, и заплашваше да го удуши, след като Томас не го бе дал под съд, Саша го гледаше отчаяно.
— Не искам да говоря повече за всичко това. Никога — каза му.
Поиска на Томас сто хиляди долара. Каза му, че са й нужни, за да разшири фабриката си. Още преди време му бе поверила всичките си печалби, защото знаеше, че много го бива с инвестициите. Но съпругът й отговори, че да наруши направените инвестиции в този момент означава да претърпи загуба, затова по-добре да поизчака. Тогава Саша се отправи към «Сити Трейд Банк», за да поиска кредит. Откри, че въпросната инвестиция беше много рискована. Томас бе рискувал всичките й пари. Реакцията й бе ужасяваща. Отново го обвини, че е провалил живота й, като я е оставил в ръцете на един месар, а сега бе пропилял и всичките й печалби.
— Открадна проектите ми, бъдещето ми, не само парите! — съскаше тя като змия, която няма търпение да изплюе отровата си. — Развод! Искам развод! И повече не желая да те виждам!
А след този вик, който идваше право от сърцето й, тя застина. Замълча с отворена уста, изненадана и почти уплашена от собствените си думи, от собствените си мисли, които в действителност не бяха такива. Уплаши се и че Елиза и Ленард бяха зад вратата и можеха да чуят.
Изпълнена със страх, със съжаление, а навярно и от лицемерие, тя отстъпи пред самата себе си и промълви:
— Томас, не мислех това, което казах… — Тя се разхълца.
— Да, да, вярвам ти. — Той се опита да я успокои, погали я сдържано по косите. — Не плачи повече, не плачи.
Томас Вайнес не си легна цялата нощ, но сутринта влезе в спалнята и докосна лицето на спящата Саша. Тя отвори очи. Съпругът й бе облечен и готов за излизане.
— Онова, което загуби от себе си, не мога да ти го върна. Но за парите смятам, че ще успея да уредя нещо.