— В противен случай — подсмихна се тя — ще вземат предприятието ми. Не, благодаря! Не искам да си слагам главата в торбата.
— Значи отказваш? — Базил разочаровано сви рамене. — И на мен вече не ми вярваш.
Саша остро го изгледа. Какво искаше да каже? Че наистина може да стане посредник между нея и семейство Лучера? Набързо си направи сметката: петстотин хиляди долара плюс лихвите за пет години. Това означаваше, че ще трябва да отделя настрана всяка година по сто хиляди долара. Задължение, от което могат да ти настръхнат косите.
— Разбира се, че ти вярвам — отвърна. — А ти наистина ли ще гарантираш за мен?
— Естествено.
— И ако се проваля, поне ще знам, че ти ще поемеш задължението и ще вземеш фабриката. — Саша отново се засмя. — Не е ли така?
— Би могло, но ти ще се справиш. За каква сума мислиш?
— Петстотин хиляди, не по-малко.
— Ще те уведомя.
— Какво друго се очаква от мен? — след кратко колебание попита Саша. — Предполагам, че няма да отпуснат заем само заради лихвите.
— Ще ти изпращат жените си, за да ги обслужваш безплатно — и съпругите, и любовниците си — подсмихна се Базил, после стана сериозен и добави: — Но ако се наложи да ти поискат услуга, не можеш да откажеш.
— Каква услуга?
— Не знам. — Той явно се забавляваше.
Подпис върху непопълнена полица. В последвалата тишина се чу безстрастният глас на Саша:
— Добре. Ти ще се пазариш. Не искам да се срещам с тях, нито да фигурирам официално. Това е моето условие.
Изглежда всичко бе уредено. Саша почувства хлад. Беше една вечер в късната есен и за пръв път двамата с Базил отново бяха заедно, далеч от всички. Времето на радостта и страстта й се струваше така далечно. Седяха един до друг в здрачината на колата, почти уплашени от чувствата и спомените си. Можеха да влязат в този хотел, да наемат две стаи, а след това да спят в едно легло, както бяха правили толкова пъти. Отново да почувстват, че телата им са живи, че се желаят и нищо не е загубено. Или пък можеха да се поздравят като двама непознати, двама делови партньори. Не, това бе невъзможно!
Саша се обърна да погледне Базил, неговия горд и свъсен профил, гъстите и къдрави коси, смуглата кожа на един южняк. Беше млад, приказно млад, а тя обичаше тази негова младост.
— А ние, Саша? — попита той, усетил погледа й.
От доста време тя очакваше този въпрос, още откакто Базил се върна след пътуването си. Но той не я бе попитал нищо, остави я да оздравее.
— Аз те обичам, Базил.
— Тогава се разведи. Смятам, че си мислила достатъчно.
Когато тя отказа, той подскочи, обзет от болезнена ярост.
— Защо? Кажи ми поне защо?
— Бях наказана достатъчно, Базил. — Саша едва говореше, гърлото й болезнено се бе свило. — Носех дете, но не знаех кой е бащата — ти или Томас.
— Това го знам. Но не можем да плащаме непрестанно.
— Ти няма да плащаш. — Саша го прекъсна и постави ръка върху гърдите му. — Аз ще плащам.
— Не те разбирам.
Тя пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да се потопи под водата и да изплува.
— Ожени се за Розали, Базил. Тя е влюбена в теб. Оженете се. Вече си един от семейството. От нея ще имаш деца. Ти не си мъж, който може да живее без деца.
— Луда ли си? Не желая да живея без теб!
— Аз никога няма да ти липсвам. Ще бъда винаги на разположение, във всеки момент.
— Ти си луда и глупава! — Очите му гневно блестяха. Насочи показалец към нея. — Ти предпочиташ да останеш с мъж, когото не обичаш, но който ти е задължен, вместо да се омъжиш за човек, който те обича, но комуто ти си задължена. Въпреки че той не го иска.
Саша остана неподвижна, не можеше да си поеме дъх. Но не можеше, а и не искаше да го лъже.
— Имаш право — призна. — Няма да понеса да бъда половин жена до един цял мъж. Освен това, Базил… животът е дълъг.
— Искаш да кажеш, че ще се разкайвам?
— Сигурно. Но аз ще изпитвам страх всеки ден. — Бавно, без да добави друго, отвори вратата и слезе от колата. — Така е, Базил. Винаги се намира решение.
_Бостън, април 1941 г._
Базил Андрос сключи брак с Розали Лучера веднага след Великден, като направи голяма сватба по италиански — поканиха шестдесет двойки. Направиха и сватбено тържество, булката бе в бяло и получиха много пликове със зелени банкноти като сватбен подарък. Патриархът Лучера — чичо на момичето и човек с изключително голямо влияние, заяви по време на тоста, че наистина съжалява, че младоженецът не е един от тях, но «гърците и италианците са от една раса» и не се съмнява, че Басилио оказва чест на семейството.
Саша бе облечена в лилаво. Беше кума на младоженката и се усмихваше. Томас не пожела да присъства на сватбата — от няколко месеца страдаше от дълбока депресия.