Две седмици по-късно Елиза, която живееше с тях, защото твърдеше, че бедният й внук няма майка, чу как синът й и снаха й дълго разговаряха през нощта в стаята си. Рано сутринта се събуди от звук, който не бе в състояние да определи, гръм или трясък на врата? Уплашено погледна леглото, в което спеше Ленард. Когато разбра, че с детето всичко е наред, се успокои. Отново настана тишина. Може би й се бе присънило. Отиде в кухнята да пие вода. Вече бе светло. Докато вървеше по коридора, забеляла, че под вратата на кабинета на Томас се процежда светлина. «Сигурно е забравил лампата запалена» — помисли си и поклати глава. Още сънена натисна бравата и влезе.
Саша никога нямаше да забрави нечовешкия вик, който я изтръгна от съня. Скочи от леглото и излезе от стаята. Видя Елиза в края на коридора до вратата на кабинета. Приближи се и застана на прага. Главата на Томас бе клюмнала върху кантонерката. В слепоочието му имаше дупка. Дясната му ръка бе паднала надолу, а пистолетът му лежеше върху килима.
Тя прихвана Елиза, която се олюляваше, и я заведе в кухнята.
— Ще извикам полицията — каза й. — Не влизай там и не пипай нищо.
И затвори вратата на стаята на Ленард.
Елиза Вайнес изкачи двете стъпала към подиума, където бе поставена стойката с псалтира. Не прочете отворената страница, а се зае да прелиства напред-назад. Накрая сред тишината на параклиса пискливият й глас се извиси:
— Дай ми справедливост, Господи, за да мога да вървя по пътя си и да вярвам във вечността, без да се отклонявам…
Викарият възкликна от изненада и погледна изумено тази жена в траурно облекло, която с молби и заплахи го бе принудила да извърши християнско погребение на сина й, който се бе самоубил. Трябваше да прочете псалома на вярата «Бог е моят пастир», но по време на подобни погребални служби, изпълнявани след болезнен компромис не в църквата, а в параклиса на гробището, можеше да се очаква всичко.
Елиза продължаваше:
— Аз не слушам измамниците, не се движа с хората, които се преструват, не се събирам с безбожници. — Тя не произнасяше молитва, а страстен протест пред присъстващата общност.
Там наистина беше цялата общност на баптистката църква на Нюпорт. Там бяха приятелите от клуба по голф и бивши колеги от съда, както и сплотеният отряд приятелки на Елиза, защото Томас бе човек, който нямаше врагове и от когото никой не се интересуваше, но все пак бе един от тях. Ето защо затаиха дъх, докато слушаха този псалом, който съдържаше едно не чак толкова прикрито послание, бяха поразени от дързостта на Елиза. Тя вече не четеше, а казваше последните стихове, които знаеше наизуст и не отделяше поглед от високата жена в траур, която стоеше права и държеше сина си за ръката.
— Господи, никога не оставяй душата ми на едно и също място с душите на грешниците, нито живота ми с хората, чиито ръце са злодейски.
Тогава жената повдигна траурния воал, който прикриваше лицето й, и решително насочи обвинителен леден поглед. В тишината, като държеше за ръка сина си, Саша Вайнес застана встрани от погребалната ниша, където поставяха ковчега. Накрая викарият припяваше на висок глас: «Господ е моят пастир, той ще ме отведе в зелените пасища…».
Саша взе бяла роза от един венец и понечи да я постави върху ковчега, но в този миг Елиза застана зад гърба й и грабна цветето от ръката й, като крещеше:
— Не, убийца! Убийца!
После блъсна Саша към една от колоните на параклиса.
— Сцената беше патетична, но и неуместна — каза по-късно викарият.
За миг всичко се завъртя пред очите на Саша. Усилието й да не падне бе така очевидно, че някой я подкрепи. Хвана здраво ръката на Ленард, който я гледаше разтревожен и притеснен от черния й воал и от всичко, което разбираше и не разбираше. Изведе го със себе си навън. Спря се и си пое дълбоко дъх, за да се съвземе от обидата.
— Мамо… мамо… зле ли ти е? — Ленард нетърпеливо я дърпаше за ръката.
— Не, вече не.
— Тогава отивам при баба.
— Не, остани тук! — Тя здраво стисна ръката му. — Сега ще стоиш тук!
Ленард внезапно се дръпна и побягна.
— Отивам при баба, искам да стоя при баба! — извика той и я остави сама по средата на чакълената уличка под погледите на десетки хора.
Ръмеше студен и слаб дъждец. Някой се приближи до Саша и я прикри с чадъра. Розали.
— Ела, да вървим.
— Видя ли Ленард? Не иска да стои с мен.
— Баба му го глези. Остави го при нея поне за няколко дни.
— Къде отиваме?
— Да се махаме оттук. Ще те отведа у дома.
Взеха такси и когато стигнаха до ферибота за Бостън, се приютиха в бара, докато чакаха. Розали я накара да изпие един топъл чай.