— Тази вещица наистина те разстрои.
Саша притвори очи. «Тази вещица има право, макар че не знае защо» — помисли си тя.
По-късно, докато пътуваха и седяха една срещу друга, Саша се запита как така Розали я бе последвала в Нюпорт, на гробището, а сега внимателно я наблюдаваше.
— Дошла си чак дотук. Базил ли те помоли?
— Не. Басилио трябваше да отпътува. А аз дойдох, за да не си сама. Поне един човек, който да е на твоя страна.
Саша затвори очи и поклати глава.
— Всички са убедени, че аз съм причината за тази смърт, нали?
— Свекърва ти преиграва — заяви Розали.
— Но тук я приемат на сериозно.
Отново настана тишина. Саша съзерцаваше морето и дъжда. Беше вдигнала воала на шапката си.
— Не мога да се върна в онази къща. Пак ще спя на канапето в канцеларията на козметичния салон.
— Трябва да се преоблечеш.
— Достатъчна ми е тази черна рокля.
— Аз ще отида да ти донеса това, което ти е необходимо.
— Създавам ли ти грижи? — Саша се извърна към Розали.
— Не, ти си прекалено силна, за да създаваш грижи някому. Ти си човек, който до момента си е позволявал само да дава.
— Какво толкова съм ти дала? — попита Саша, тъй като усети в тона й прикрито огорчение и неизречено желание помежду им да се установят равноправни отношения.
— Много. Научи ме на занаят, даде ми работата в салона…
— Заслугата е твоя. Струваше ми се, че си доволна, че ти харесва.
— Да — призна Розали и добави: — И Басилио ми харесва.
Отново се спогледаха. Розали не добави нищо към тази истина, изречена по заобиколен начин.
— Сватбеното ни пътешествие бе във Флорида, в къщата на братята ми — уж случайно подхвърли тя. — Мястото е прекрасно, би ми харесало да имам къща там. Всичко е ново. И ти трябва да смениш къщата.
— Още не съм в състояние да мисля.
— О! Скоро ще помислиш. Мъртвите от вчерашния ден са мъртви вече от онзи ден — възкликна Розали, макар че не си вярваше.
Започнаха да се нижат дните, които Саша наричаше «дни на мрак». Трудни, несигурни дни на очакване с единственото предчувствие, че нещо ще се случи. Часове наред прекарваше седнала в люлеещия се стол в кабинета си или лежеше на дивана и си припомняше последната нощ, прекарана с Томас.
В козметичния салон се работеше с намален ритъм и тя оставаше невидима за малкото клиентки, които го посещаваха. Саша нямаше желание да се върне във фабриката, нямаше нужда от съболезнования. Но когато Розали й донесе току-що излезлия брой на «Нюпорт Дейли» и видя заглавието «Съпругата убийца?», разбра, че очакването бе приключило. Елиза бе изрекла «Аз обвинявам!» и тя трябваше да се защитава.
«Какво е написано тук? — питаше се тя, ужасена от заключенията на журналиста. — Кога са идвали отново да ме разпитват?… Или скоро ще се случи? Приготви се, Саша!»
Седеше с вестника пред себе си, когато Розали й съобщи, че е пристигнал сержант Тауърс. Същият, който бе дошъл в нощта на самоубийството, който бе наредил да се премести трупът и бе разпитал нея и Елиза поотделно. Бе още млад човек, който я гледаше така, сякаш едва разпознаваше в застиналото й и бледо лице прекрасната жена в халат, с разпуснати коси и отчаяни очи, която му бе отворила вратата онази нощ.
— Госпожо Вайнес, трябва да ви задам няколко въпроса.
— Сержант Тауърс… само преди няколко дни погребахме съпруга ми. Какво има още?
— Не бих искал да ви тревожа, но има някои несъответствия между показанията на Елиза Вайнес и вашите. Става дума за подробности, които на пръв поглед могат да се припишат на чувствата, но сега вашата свекърва уточни много ясно някои обстоятелства.
— Разстроена е — каза Саша. — Свекърва ми е объркана. Предполагам, че ме обвинява, че съм моралната причина за самоубийството на сина й. Знаете ли какво се случи на гробищата?
Сержант Тауърс не отговори.
— Когато Елиза Вайнес дойде да ви потърси в стаята, вие будна ли бяхте?
— Не е идвала да ме търси и не бях будна. Събуди ме нейният… ужасяващ вик — обясни Саша.
— Затова твърдите, че не сте чули изстрела.
— Не. Бях взела приспивателно. И освен това, както сам видяхте, нашата стая се намира в дъното на коридора, далеч от кабинета на съпруга ми.
— Вие не сте чули изстрела, но сте се събудили от вика на свекърва ви — отбеляза полицаят. — Вероятно вашият съпруг е починал няколко минути преди това.
— Няколко минути преди това! — повтори тя поразена.
— Съпругът ви бе облечен, сякаш въобще не си бе лягал.
— Понякога работеше през нощта.
— Изглежда обаче, че тази нощ двамата сте се карали. Чували са се високите ви гласове.