Саша се разгневи:
— Това е истината, Джеф! Продължавам да казвам истината, а всичко се обръща против мен. Ще накарам Елиза да изяде тази полица! Никога не съм я виждала, разбираш ли? Сигурно е у нея, но щом е в моя полза, значи ми принадлежи.
— Почакай, не се горещи!
— Джеф, помогни ми! — Тя сграбчи ръката му. — Баща ти ли те изпрати?
— Така ли мислиш? Опитвах се да го уговоря да дойде. Не пожела. Ти вярваш ли ми? Не съм прочут колкото него.
— Вярвам ти — реши тя. Изправи глава и дълбоко си пое дъх. — Остави ме поне веднъж да кажа, че се страхувам.
Таксито току-що бе спряло пред козметичния салон, когато група жени го заобиколи. Саша, която не ги бе забелязала, слезе. Жените внезапно започнаха да я замерят с яйца и домати, като крещяха: «Убийца! Пропаднала жена!».
Нападната неочаквано, тя не успя да скрие лицето си. Джеф я прикри и я бутна към входа на салона. Щом влязоха вътре, фуриите започнаха да замерят прозорците на салона. Минувачите спираха удивени и се смееха.
— Каква гадост… — Саша не се осмеляваше да докосне съсипаната си рокля. Беше мръсна и унизена. — Познах ги, те са приятелки на Елиза, дошли са от Нюпорт…
— И тя е тук — каза Джеф и я хвана за ръката. — Ела, ела.
— Вече я видях. И Ленард е тук. Наплю ме.
В този миг вратата отново се отвори и две светкавици заслепиха Саша и Джеф, които инстинктивно се обърнаха. Младежът изхвърли навън фотографа, след това помогна на Саша да се изправи от стъпалото, на което бе паднала, и я поведе към вътрешната стълба. Тя трепереше и едва изкачи малкото стъпала. Хвана се за касата на вратата, повърна и се разплака.
— Не можеш да останеш тук — каза Розали. — Последните две нощи се страхувах, че се чувстваш зле, и останах при теб. Имаше кошмари, викаше.
— Продължавам да сънувам, че тичам, но не успявам да избягам — избухна в злобен смях Саша. — Че Ленард и Елиза са по петите ми. Те са моите кошмари и някой път ще ме настигнат и ще ме удушат.
Розали не разбираше черния хумор на Саша.
— Имаш нужда от спокойствие, от някое място, където не те познават — каза й Розали.
— След всички снимки, публикувани във вестниците? Не ми дават покой, превърнах се във фаталната славянка, в курвата, която е убила бащата на собствения си син. Не мога да изляза, а тук непрекъснато ми се обаждат и ме обиждат.
— Басилио ми каза да те заведа в къщата на морето — заяви накрая Розали.
— Каква къща? — Очите на Саша светнаха. — Той върна ли се?
— Не. Само говорих с него. Къщата е на нашите, там ходихме на море, когато бях дете. Няма да повярваш, не е вила, а дървена къща на плажа.
Саша сякаш не я слушаше.
— Ако отново говориш с него, кажи му да остане във Флорида — каза тя.
— Знае го.
Саша се остави да я убедят, след като Джеф Дейвисън я уведоми, че разследването за смъртта на Томас е предадено от полицията на прокуратурата.
— Заместник-прокурорът Пиърс ще пресее фактите и ще реши дали обвинението на Елиза Вайнес има някакво основание. Но вече имаме няколко точки в наша полза: върху оръжието на Томас единствените отпечатъци са неговите. Поставен натясно, застрахователят Фармър бе принуден да признае, че Елиза Вайнес му е телефонирала, за да разбере подробностите по полицата и че те е виждал само веднъж, но лично не те познава. Колкото до полицата, още не знам при какви условия е била изготвена. Може да се каже, че самоубийството освобождава застрахователната компания от плащането на премията и в такъв случай…
— В такъв случай — няма пари и следователно няма престъпление — подсмихна се тя. — Разумно ли ти се струва да отстраниш един съпруг, като симулираш самоубийство, без да измъкнеш и един долар?
Джеф се сепна. Винаги се удивляваше и губеше ума и дума пред нейната способност да се шегува. Може би по този начин Саша се бореше със страха.
— Могат да се заподозрат други мотиви — отвърна той и я изгледа така, сякаш знаеше за какво става дума, но не иска да каже. — Вчера — продължи той, прегледах в кабинета на баща ми всички книжа на Томас, които бяха в писалището му, дори и тези, свързани със споровете, с които се занимаваше. Не се знае, казах си, финансовите дела обикновено пораждат скрита злоба у губещата страна. А всъщност… открих нещо друго. Саша, ти знаеше ли, че от няколко месеца Томас се лекуваше при един психиатър?
Тя бе стъписана:
— Давам си сметка, че съм живяла с един непознат, един мъж, който не ми казваше нищо за себе си. Първо полицата, а сега и психиатъра.
— В чекмеджето на писалището му намерих рецепти от този лекар.
— Или пък непознатата съм била аз, защото така и не разбрах нищо за депресията му. — Внезапно й хрумна друга мисъл. — Знаеш ли нещо за този заместник-прокурор Пиърс?