— Не, но ще се запозная с него.
— Преди да вземе решение по моето обвинение? — замислено попита тя.
— Обикновено се избягват контактите преди обвинението — призна Джеф. — Има неумолими прокурори, но има и податливи.
— А той какъв е?
— Не задавай много въпроси, Саша. Няма да помогне!
Тя пъхна бельо и някакви дрехи в една пътна чанта и рано в понеделник сутринта отпътуваха с Розали с взета под наем кола. Приятелката й бе приготвила и провизии, защото къщата бе доста уединена.
— Два пъти седмично ще идва пазачът, за да ти носи вода, напитки и хляб. Ако ти потрябва нещо друго, е достатъчно само да му кажеш. Познавам го добре. Живее там от години.
— Но няма да оставам дълго — реши Саша.
— Сложи в сметката поне няколко седмици. Така каза Джеф.
Розали наскоро бе взела шофьорска книжка и караше много внимателно.
«Зависима съм от решенията на другите» — мислеше си Саша, унесена от монотонното пътуване по почти пустия път. В действителност се надяваше да се отдалечи и да възстанови силите си.
Около къщата нямаше нито едно дърво. Черен път свързваше по-близките жилища, които бяха доста отдалечени едно от друго. Имаше дори магазин за хранителни стоки и бензиностанция. От вратата към дюните водеше дървена стълбичка. Оттам до морето имаше стотина метра, а плажът бе равен, сив и пустинен.
— Тук си на сигурно място, далеч от журналистите, фотографите и дори от омразата на свекърва ти. — Розали сложи върху дървената маса чантите с храната.
Саша се огледа. Струваше й се, че се е върнала в дома на майка си в Нюпорт.
— Дано никой не знае, че съм тук… Това място е толкова усамотено, че се чувствам беззащитна.
— Тук може да дойде само човек, който има разрешение — увери я Розали. — Пазачът е от семейството.
— Ваш роднина?
— Не, един доверен човек, познават го както баща ми, така и чичо ми.
Пометоха пясъка, който бе проникнал през процепите на вратите и прозорците. Розали запали газовата печка и помогна на Саша да оправи леглото си.
— Тази стая бе моята, а горе на тавана спяха братята ми. Повече от десет години през лятото играехме тук.
— Защо правите всичко това за мен? — внезапно запита Саша. — Заради Базил, който вече е от семейството?
— И затова — спокойно отвърна Розали и подви чаршафите.
— А може би и Джеф Дейвисън и дори заместник-прокурорът Пиърс са от семейството?
— Откъде да знам? Това е мъжка работа. Защо задаваш толкова много въпроси?
Въпроси! Саша избягваше да си задава въпроси през първите два дни, защото почти през цялото време спа. Само от време на време ставаше, за да си притопли храната. След това една по-ведра сутрин си даде сметка, че слънцето грее и морето е синьо. Слезе и тръгна боса по пясъка. Не беше студен. Пълзящите растения с огромни листа по дължината на стъблата се виеха като паяжина по повърхността на дюните, а между листата се виждаше как се движат насекомите и оставят следи.
Водата обаче беше ледена и вълните се пенеха върху камъните по брега. «Ако успея да вляза и да поплувам в това ледено море, значи ще успея да се измъкна и от безизходицата.» Беше игра, предизвикателство, което си бе поставяла още като дете: «ако успея да се покатеря на онова дърво, ако успея да скоча от този зид, ако не се страхувам да сляза в мазето вечер и да взема въглища…». Това беше начин да преодолее страховете си и да предизвика несигурната си участ, от която непрекъснато очакваше нещо.
Свали роклята си и остана по бельо. Огледа се и светкавично съблече всичко, за да влезе във водата. Студената вода прониза с хиляди иглички кожата й. Застана на колене, после се протегна и страхливо раздвижи ръцете си. Не плуваше добре, но държеше главата си над водата. Малко по малко, вместо да изтръпне от студа, се изпълни с енергия. Обърна се по гръб и заплува. Ледената вода я наелектризираше. Точно от това имаше нужда — от скритата сила, от огъня, от този гняв, който я съживяваше. Загреба енергично с ръце. Плуваше лошо, но енергично и когато вече не чувстваше дъното под краката си, овладя ужаса си, отново се отпусна по гръб и се загледа в небето. Не мислеше за нищо.
Мислите се появиха по-късно, в последвалите часове и дни. Бяха тревожни мисли, свързани с несигурното настояще, в което тя държеше с една ръка сина си, а с другата петстотин хиляди долара и така трябваше да посрещне бъдещето. Но не в Бостън. Щеше да остави козметичния салон, така добре разработен, в ръцете на Розали. Скромната й фабрика можеше да продължи да произвежда козметичните продукти, които пазарът вече ценеше. Реши да направи едно пътуване, което щеше да й позволи да оцелее, докато скачаше в празното пространство в Ню Йорк. Имаше нужда от пари и от подходящи хора, за да даде криле на проектите си. Алфред Танц, Джеф Дейвисън и Базил. Базил! Колко й липсваше той в тези дни.