Ако Елиза не беше толкова глупава и заслепена от омразата си, щеше да посочи с пръст Базил като съучастник. Дали заради това я закриляше семейство Лучера?
— Това е мъжка работа. Защо задаваш толкова въпроси? — беше казала Розали. Да, но тя бе главната фигура в тези въпроси. Какво щяха да й поискат в замяна?
Десетте дни изминаха много бързо и наред с въпросите без отговор, наред с проектите, които бяха истински само в нейните сметки и желания, у Саша проникна също така и покоят на плажа. Много рядко някой го прекосяваше. Дори в неделните дни отваряха малко от къщите. Лятото още не бе дошло, а небето беше променливо. Въпреки това бе прекрасно да се разхожда по пясъка, да слуша вятъра и да усеща солените пръски върху лицето си. През целия си живот Саша Кинзачек не бе имала истинска ваканция, нито бе разполагала с толкова много време. Понякога дори се забавляваше, например, когато мислеше за Розали или когато се сещаше за Ленард. Щеше да го изпрати в някой добър колеж. Той имаше нужда от ред и дисциплина, далеч от оня вампир — баба му, която не му спести страданието да види баща си убит, а майка си — обидена. Елиза бе обект на гнева й. Представяше си я смутена, сама, без Ленард и без приятелките си, които я бяха презрели, защото бе загубила. Гняв и планове — това бе дрогата! Това поддържаше Саша, докато вървеше по пустия плаж. И щеше да й помогне да поживее час или повече от своята противничка. Искаше да я види съсипана.
Джеф Дейвисън пристигна точно в един от тези ветровити следобеди със своя мощен и кънтящ мотоциклет.
— Има нещо ново.
— Кога ще ме призоват? — попита Саша. — Скоро ли?
— Не бързай. Имаме нужда от време.
— Какво тогава е новото?
— Ще ти обясня. Полицата за застраховка «Живот», която Томас е подписал, съдържа две клаузи, които са в твоя полза. В случай на самоубийство сумата от петстотин хиляди долара ще бъде изплатена, ако смъртта е настъпила поне две години след датата на договора. Но ако смъртта е настъпила в резултат на убийство от лицето, в чиято полза е направена, премията няма да бъде изплатена.
— Това е добра новина, като се има предвид, че не аз съм застреляла Томас.
— Но трябва да го докажеш — прекъсна я Джеф. — Сега чуй. Ако смъртта на Томас не бъде класифицирана като самоубийство, остава обвинението на Елиза към теб. Това от своя страна може да бъде подкрепено от адвокатите на застрахователя. Те ще направят всичко възможно, за да докажат, че ти си виновна, защото в този случай няма да платят.
— Почакай, има нещо, което не разбирам…
— Ще ти обясня. Застрахователите искат да спечелят делото, за да не платят, а не за да доставят удоволствие на Елиза Вайнес, която ще получи само… да го наречем морално удовлетворение. И тя сега си дава сметка за това. Или пък… — Джеф замълча многозначително — … или пък винаги го е знаела.
— Искаш да кажеш, че Елиза няма да получи и цент? Разбира се… винаги го е знаела? — промърмори Саша, която се опитваше да разгадае изкривеното съзнание на врага си. — Джеф, започвам да разбирам. Какво иска?
— Елиза има доверие в баща ми — поде той, без да се смути. — Тя всъщност се е обърнала към него и му казала: «Тези петстотин хиляди долара са на Ленард, не са на Саша. Всъщност Томас подписа полицата след раждането на сина си. Но Ленард така или иначе ще ги загуби».
— Какво ще рече това? Че аз ще ги пропилея, без да осигуря сина си?
Джеф я успокои с едно движение на ръката си. По рождение той беше много способен посредник. Никога не губеше търпение по време на дългите спорове.
— Опитай се да четеш между редовете, Саша. Елиза иска тази премия, иска я за себе си, макар че Ленард е едно разумно прикритие. В замяна на това ще може да се отрече от всичко, което е казала срещу теб.
Саша замълча със сведени очи, пребледняла.
— Това е нелепо. Аз съм обвинена, слагат ме на позорния стълб, изпълват вестниците с лъжи, а след това тя казва: «Не, не исках, сгрешила съм, няма нищо вярно» и си мисли, че съдията ще й повярва…
— Досега заместник-прокурорът разследва само делото за самоубийство, нищо не е потвърдено.
— Джеф! — Когато Саша вдигна глава, той се уплаши от погледа й. — Тази проклета жена, тази гнусна лъжкиня… — просъска Саша — … така иска да ме изиграе! Ако беше тук, щях да я убия, веднага… Вдигна всички на крак, за да получи парите, хвърли ме в отчаяние, за да ме изнудва, и сега… Сега, когато смята, че не мога да вдигна глава от земята, продължава напред. Никога! Никога, разбираш ли? Никога няма да й дам този половин милион долари и не само защото е мой и го искам, а защото предпочитам да се явя в съда, предпочитам да рискувам репутацията си и може би живота си, само и само тя да загуби. Трябва да се пръсне от яд, да умре от отрова…