— Успокой се, успокой се! Гневът не помага. — Джеф наля чаша вода и й я подаде, но гърлото на Саша бе така свито, че не можа да преглътне. — Виждаш ли? Никога не трябва да се гневиш на врага си. Трябва да го смачкаш мълчаливо.
Тя въздъхна изтощено и с треперещ още от вълнението глас попита:
— Ако откажа на това предложение, какво ще стане?
— Всичко зависи от заместник-прокурора.
— Струва ми се, че семейство Лучера го познава.
— Може би.
— А баща ти какво казва?
— Той винаги е за компромиса.
— А ти?
— Аз? — Джеф имаше странно изражение. — Бих казал на Елиза Вайнес, че мислиш.
— Какво? Аз мисля?
— Бих я накарал да го повярва. Поне за три-четири дни. Да дадеш надежда на врага е винаги добра тактика.
— За три-четири дни? — Саша бе заинтригувана.
— Докато не се върне доктор Линдън от конгреса в Монреал. Първо трябва да поговоря с него.
Тази нощ младата жена не спа, яростта я караше да се върти в леглото, а когато стана, едва се бе зазорило. Отвори вратата. Дюните тънеха в мъгла, но небето бе ясно. Очертаваше се един дълъг, почти безкраен и напълно празен ден.
«Ако седна тук, на стълбите, изчакам да изгрее слънцето и оставя часовете да отминават, без да ги броя, ще се справя. Все едно да стигнеш до дъното на кладенец и да откриеш, че няма вода.»
Бе още рано, когато чу шум от кола. Със сигурност бе пикапът на пазача. Чу и стъпки по дървената тераса, но не и шума на колата, която се отдалечава. Внезапно се разтревожи — бе беззащитна и наоколо нямаше жива душа. Докато вратата се отваряше, тя се стрелна към дюните.
— Саша! Саша, аз съм!
Позна гласа. Обърна се и видя, че Базил върви към нея.
— Изплаши ли се?
— Да, винаги съм сама. Често изпитвам страх.
Но сега Базил я прегръщаше, пламенно я целуваше, а тя се разтапяше. Облегната на него, остави да изчезнат страхът, напрежението и уплахата.
— Не знам защо — задъха се той — се събудих с убеждението, че днес ще бъде най-мрачният ден за теб.
— И дойде.
— Набързо, скришом, като някой крадец! — Той се смееше и нищо друго не бе по-успокоително, по-жизнено и по-сигурно от този негов смях.
Любиха се сред дюните. Пясъкът бе между ръцете и устните им. Любиха се бързо и неутолимо, с чувство, което заличаваше всяка мисъл — нуждата да бъдат един в друг без думи, без задръжки, без минало или бъдеще, защото мигът принадлежеше на настоящето, на вселената. После разговаряха, излегнали се върху пясъка.
— Още няколко дни и ще си вън от опасност — уверено изрече Базил.
— Защо си толкова сигурен?
— Пиърс е разумен.
— Какво значи «разумен»? — попита Саша.
— Значи, че е възрастен, почти пред пенсия и малко пари няма да му се отразят зле.
— Познаваш ли го?
— Аз — не. Джеф обаче го познава.
— Джеф?! — Тя не бе учудена.
— Не подценявай това момче. Умен е, няма скрупули и заради теб би се хвърлил и в огъня.
— Колко ще ми струва? Искам да кажа заместник-прокурорът?
— Най-малко десет хиляди долара или повече, но не много. — Базил забеляза недоумението в очите й и пламенно, но твърдо се зае да я убеждава: — Трябва да си спестиш съдебното разглеждане! Много вероятно е да спечелиш, но колко енергия, пари и тревоги ще ти струва?
— Затова си дошъл, нали? — промърмори Саша натъжена. — Да ме убедиш да платя.
— Не. — Погали лицето й. — Не е за това. Но някой трябваше да ти го каже. А аз знаех, че ще бъде трудно да те накарат да го преглътнеш.
Тя мълчеше, но малко по малко на лицето й се появи някогашната твърдост. Саша се изправи и почисти пясъка от тялото си.
— Добре. Но ако разбера, че тези пари не са отишли у прокурора, а у Елиза, ще ви накарам вие да ги глътнете — без да добави друго, тя се отправи към къщата.
Не след дълго и Базил се присъедини към нея. Познаваше внезапните й пристъпи на гняв и знаеше, че се чувства унизена от този компромис.
— Не си го изкарвай на мен. Такъв е светът и така върви.
— Знам, но не ми харесва.
— Нито на мен. И не съм дошъл само за да ти съобщя какво трябва да се плати.
— Наистина ли? Какво друго има?
— Дойдох да се сбогувам с теб, Саша — тихо изрече Базил. — Реших да се преместя във Флорида.
— А… на Розали й харесва във Флорида, тя ми го каза. — Саша го погледна, като се опитваше да запомни Базил Андрос, който се сбогуваше с нея. Толкова жесток и толкова отчаян, хубавото момче, силният мъж, с когото бе познала любовта. Гледаше потъмнялото лице от лъчите на слънцето във Флорида, проницателните очи, устните, които току-що бе целувала.