— Саша — промълви той, — не мога да остана до теб, щом ти не си моята жена.
— Ти набързо реши да се ожениш за Розали. — Затвори очи и въздъхна.
— Ти ми я даде! — предизвика я той.
— Но ти за нея ли се ожени, или за семейство Лучера?
— Лучера са семейство, а аз никога не съм имал семейство.
— Едно семейство със съмнителни сделки?
— Мислиш ли, че Рокфелер и Форд нямат зад гърба си по някоя мръсна сделка? Що се отнася до мен, аз имах една проста идея, която се наместваше като болт в бизнеса на братята на Розали — една верига семейни ресторанти в курортите и покрай автострадите. В тази страна хората пътуват.
— А ако се намесим във войната?! Непрестанно се говори.
— Запомни, че храна и червило се продават винаги, дори и по време на война. — Той й намигна и се усмихна.
И Саша се усмихна. Това беше оптимизмът на Базил, неговата способност да «усеща» пазара така, както морякът познава вятъра. В това се проявяваше неговата разумна смелост в сделките.
— Ще имам нужда от пари — каза му тя.
— За онзи заем от Лучера говори с Джеф.
— Той ли е техният съветник?
— Казвам ти го поверително — техният човек е Арчи. Но Джеф е с по-остър ум, по-млад е. Не го оставяй да ти се измъкне.
— Ще замина за Ню Йорк — заяви тя.
— Бях сигурен.
— Реших да продам фабриката. Ще основа лаборатория, която ще се ръководи от Алфред Танц, и ще дам да произвеждат моите специалитети в някоя фабрика, която работи за трети лица. По-малко капитал и повече печалба. Какво ще кажеш?
— Че мислиш мащабно.
— Ще ми липсваш.
Базил я гледаше и тя разбра, че не може да го остави да си тръгне и да премълчи истината, която я разкъсваше. Никога не би могла да я скрие от него и сега щеше да му се довери, защото тя пазеше думите, пазеше ги у себе си, макар че живееше така, сякаш ги беше забравила.
— Тези дни проумях, че ще остана сама, Базил. Сама през целия си живот. Разбрах също, че мога да гледам напред и искам да стигна далеч. Къде? Не си поставям граници. Искам да създам нещо, което да ми донесе богатство и власт, искам да командвам и да създавам. Но знам още, че ти и Томас винаги ще бъдете до мене. Ти, защото те дадох на друга, защото те обичам, а Томас, защото го убих…
— Ти?!… — Толкова беше потресен, че не можеше да говори. — Ти си го застреляла?
— Не, не го направих аз. Но два часа преди това аз го убих с моята истина. — Саша тежко въздъхна. — Казах му всичко, Базил — за мен, за теб, за детето, което може би бе негово, а може би — твое, крещях му, заявих му, че съм се отказала от теб само защото хирургът ме е направил стерилна. Базил, убих го с истината!
— Защо го направи? Вече…
— Защото бях отчаяна, че те бях загубила.
Базил не успя да каже и дума, беше покрусен от болката й.
— Вече знаеш всичко. Сега си върви, Базил. — Тя му подаде шлифера и го побутна към вратата. — Върви и не се обръщай.
«Може би — помисли си тя, докато той излизаше, след като отново я бе погледнал на прага, — може би ще се срещнем в някой друг живот, на друг свят.»
Срещнаха се след двадесет и две години, в един друг свят, но в същия живот.
Глава 9
Клаудия изключи касетофона и остана известно време със слушалките на главата си. Думите на Саша отново звучаха в ушите й като интимна изповед, която никой, освен нея не би трябвало да чуе.
Представяше си сбогуването между Саша и Базил в дървената къща между дюните. Чуваше думите, които се бяха оказали пророчески. Заключителните й думи — двадесет и две години преди да се видят отново. Възможно ли е, запита се тя, една любов, дори и тайна, да надживее времето на цяло поколение?
Докато мислеше върху току-що чутия запис, си даде сметка, че не го е чула докрай. Затова сложи касетата в касетофона, намести слушалките на главата си и изчака дълги минути, преди отново да чуе уморения глас на Саша, която се обръщаше към нея:
Знаеш ли, че ми липсваш, Клаудия? Имам чувството, че години си живяла тук, а не само няколко седмици. Ти си много проницателен човек, който умее да чува думите отвъд словата, едно око, което вижда отвъд очевидното. Сега се утешавам до известна степен в самотата си, защото поканих Беате да ми посвири днес следобед. Накарах да преместят пианото от салона в хола и я слушам. Обичам музиката и когато Беате свири без напрежение, защото знае, че я слушам, без да съдя за изпълнението й, тя разкрива своя талант и понякога ми се струва, че отново слушам прекрасното изпълнение на Едуина. Колко е странно, Клаудия — толкова съм сдържана с Беате. Много време измина, откакто бях една любеща баба за Върнън и Стюарт. Беате се страхува от мен, чувствам го. Но може би сега, когато се виждаме по-често, ще успеем да се сближим.